— Да не би да го е изнасилила под дулото на пистолета, Джейнълин? — подметна той кисело. — Не вярвам и да го е вързала за леглото. Освен за възстановителни процедури.
— Не ми е понятно как можеш да се шегуваш с това — сряза го сърдито тя. — Ти на чия страна си?
— На наша. Знаеш го. — Той се втренчи невиждащо пред себе си, подхвърляйки празната чаша в ръка. — Може би щеше да е интересно да приемеш предложението й. Бих искал да разбера какво е наумила.
— Смяташ, че е наумила нещо?
Той се замисли. Трябваше да признае, че мнението му за Лара Малори се беше повишило, когато забеляза с каква решителност се мъчеше да спаси живота на Лети Ленард. Беше срещал далеч по-малко всеотдайни към своите пациенти лекари, и то военни.
Но независимо от куража и умението, които бе проявила в тази криза, тя си оставаше главната фигура в скандала, непоправимо компрометирал Кларк. Тя не би дошла в Идън Пас, ако нямаше убедителни подбуди. Явно искаше нещо. Беше го намекнала, когато му каза, че разполага с разписка, която ще предяви за изплащане.
„Ще ме откараш до Монтесангре.“
Не й повярва нито за миг, че говори сериозно. Съвсем ясно беше изразила пренебрежението си към тази страна. Насила да я влачат, пак не би се върнала там.
Тогава защо му го каза? За да го предизвика? Да го заблуди и да не може да отгатне истинските й намерения?
— Нямаше да ти се обади, ако не целеше нещо — отвърна троснато на Джейнълин.
— Какво например?
— Откъде да знам, по дяволите? Току-виж иска някой Мики Маус за спомен от детството на Кларк. Или просто нещо абстрактно, като обществено признание. Ти си от най-уважаваните жители на града. Може би си мисли, че ако я зърнат с теб, ще я приемат по-лесно и работата й в кабинета най-сетне ще потръгне. Като се обади пак…
— Ако го направи.
— Смятам, че пак ще опита. Напориста мадама е. Та като се обади, премисли. Един обяд с нея може да се окаже интересен.
— Мама ще припадне.
— Не е нужно да знае.
— Тя ще разбере.
— И какво от това? Достатъчно голяма си. Имаш право да вземаш самостоятелни решения, дори да не уйдисват на Джоди.
Тя сложи ръка на рамото му и заговори сериозно:
— Моля те, Кий, заради двама ви, сдобрете се най-после…
— Мъча се, Джейнълин. Но тя не желае.
— Не е вярно. Просто не умее да отстъпва без сътресения. От старост и опърничавост. От самота. Не е добре със здравето, а отгоре на всичко, струва ми се, се плаши от смъртта.
Той беше напълно съгласен с нея, но това не решаваше проблема.
— Какво още трябва да направя, нали опитах какво ли не? Скъсах се да бъда учтив и любезен. Дори й подарих цветя. Нали видя какъв беше ефектът — каза горчиво. — Да пукна, ако взема да се чупя в кръста и да й целувам задника, щом се мерне пред очите ми.
— Не искам от тебе да я глезиш. Тя ще прозре лицемерието ти и ще те намрази. Но би могъл да не се впрягаш толкова лесно. Когато спомена за работа, можеше да й разправиш за последните си постижения.
— Не виждам смисъл да се перча с тях като с медали. Не съм тръгнал да я впечатлявам. Освен това, тя не дава пет пари за работата ми. Според нея летенето е хоби. Дори да бях пилот в Елитните въздушни части, пак нямаше да е доволна.
Той остави чашата от уискито върху подноса, движенията му бяха забавени и издаваха дълбоко отчаяние.
— Джоди не ме ще тук. Колкото по-скоро си замина, толкова повече ще се зарадва.
— Моля те, не го приемай по този начин. И не тръгвай, преди да се е утаила горчилката помежду ви. Още не е по силите й да превъзмогне смъртта на Кларк и понеже се измъчва заради слабостта си, така жестоко си го изкарва на теб.
— Винаги съм бил подходяща изкупителна жертва. Не ме харесва от деня на раждането ми, когато татко е пропуснал да й подари шест дузини жълти рози.
— Той я е наранил, Кий. Тя го е обичала, а той я е наранил.
— Обичала ли? — повтори той и ехидно се изсмя.
Джейнълин го изгледа със сериозно и леко озадачено изражение.
— Много го е обичала. Не си ли знаел?
Преди да успее да й отговори, на вратата се позвъни.
— Всичко ще се оправи между вас. Ще видиш. — Стисна рамото му и отдръпна ръката си.
— Аз ще отворя.
Кий не споделяше оптимизма на сестра си и реши да си налее още едно уиски. Изпи го наведнъж. То опари гърлото му, изгори хранопровода му и по всяка вероятност щеше да разстрои стомаха му. Алкохолът не му се услаждаше, както преди.
Много неща вече не му се услаждаха, както преди. Откога преспиването с жена е свързано с повече неприятности, отколкото си заслужава? Чувстваше се вкиснат от живота въобще, без да знае защо.
Отдаваше скорошното си лошо настроение на изкълчения глезен и куршумената рана върху хълбока си. Но глезенът му го безпокоеше все по-рядко, а раната бе зараснала, оставяйки само леко зачервено болезнено петно, което да му напомня за нея.