Какво тогава го тормозеше?
Скуката.
Разполагаше с прекалено много време за мислене. Мислите му неизменно се въртяха около злополучното удавяне на Кларк и около всички стърчащи нишки в предположенията, свързани с него, които висяха като разръбените краища на погребален саван. Кий държеше да научи фактите, но от друга страна се страхуваше да задълбава, да не би да попадне на нещо, което би предпочел да не знае. Изпод всеки преобърнат камък напоследък изпълзяваше грозен червей. Прецени, че е най-добре да не рови повече.
Слава богу, че отново бе започнал активно да лети. Не беше откарал Лети Ленард до Тайлър, за да спечели известност, но оттогава телефонът му не беше престанал да звъни. Вече бе изпълнил някои доста доходни поръчки и тепърва му предстояха нови. Не че имаше особена нужда от пари, макар че и те не бяха за изхвърляне. Правеше го единствено, за да утоли неистовата си потребност от движение и свобода, които само летенето можеше да му осигури.
За неговата душевна нагласа той се намираше във възможно най-неподходящия щат, в най-неподходящия град и в най-неподходящата къща. Копнееше да открие съвършено непознато място, различно от всичко, срещано досега, където езикът е неразбираем, а храната екзотична. Някое дивно кътче, в което не са и чували за семейство Такет.
Беше обиколил целия свят, за да търси точка, в която никой не знае, че е брат на сенатора Кларк Такет. Продължаваше да я издирва. Много скоро и последният чужденец съобразяваше истината. „Такет ли? Да не сте роднина на онзи сенатор от Тексас? Брат сте му? Господи, не може да бъде.“ Кларк беше аршинът, с който цял живот мереха Кий. „Кий е висок вече почти колкото Кларк.“ „Кий може да бяга почти колкото Кларк.“ „Кий се държи по-невъзпитано от Кларк.“ „Кий не се нареди сред отличниците, за разлика от Кларк, който винаги успява.“
Накрая Кий надскочи ръста на брат си. През пубертета го надмина и като спортист. Но неблагоприятните сравнения го преследваха и в зряла възраст. Изглеждаше необяснимо, но той никога не бе завиждал на Кларк. Никога не бе искал да бъде като брат си, но всички останали смятаха, че трябва да следва примера на Кларк. Джоди на първо място.
Като дете го болеше, че тя така очебийно показва предпочитанието си към Кларк. Когато превързваше ожулените му колене, никога не ги целуваше, по-скоро го гълчеше за проявеното безразсъдство. Неговите подаръчета, картинките, оцветявани в училище, само поглеждаше бегло и ги оставяше настрана, никога не им се радваше и не ги окачваше на огледалото над тоалетката си.
През юношеството негодуваше срещу студенината, с която го обграждаше. На специалното й отношение към Кларк реагираше с открито непослушание и буйно непокорство. Беше проявила одобрение към него един-единствен път, докато подаваше точни пасове за „Дяволите“ на Идън Пас, но то бе продиктувано от желание за самовъзвеличаване и нямаше нищо общо с неговата личност.
Извън футболното игрище положи неистови усилия да й докаже, че не му пука, макар дълбоко в себе си да се изяждаше от мъка, че тя не държи на него.
Но със зрелостта дойде и примирението, че майка му просто не го обича. Дори не й беше симпатичен. Никога не го бе харесвала. И чувствата й изобщо нямаше да се променят. Беше престанал да се пита защо, пък и честно казано, вече му беше все едно. Приемаше нещата такива каквито са. Кларк беше въвлечен в „креватен“ скандал с омъжена жена, но кой знае защо тя обвиняваше Кий в разврат.
Преди няколко години, след като окончателно бе изгубил надежда, че ще успее да спечели благоразположението, ако не любовта, на майка си, той бе решил, че ще е най-добре за всички, ако се запилее нанякъде — хрумване, продиктувано също от вродената му страст към пътешествия.
Сега дори това бе осуетено.
Чувстваше се неспокоен и отегчен, а въпросите, свързани със смъртта на брат му, не му даваха мира. Трябваше отново да се скрие някъде, но щом понечваше да си събере багажа и да драсне, пред очите му изникваше умоляващото лице на сестра му и го налягаха угризения.
Опасенията й бяха основателни и верни. Старостта и съпътстващата я немощ бяха ужасяващи за жена с несломимия характер на Джоди. Наистина, Кий не можеше да остави Джейнълин да се оправя сама с нея. Вече споделяше страха на Джейнълин, че пристъпите на разсеяност и объркване в паметта у Джоди са предвестници на нещо много по-сериозно от стареенето. Ако настъпеше някаква криза в здравето й, никога нямаше да си прости, че е на хиляди мили и не може да й помогне. Независимо, че не отговаряше на идеала й за син, Джоди пак беше негова майка. Затова за известно време щеше да се закотви в Идън Пас.