— Кий?
Погълнат от мислите си, той се сепна от гласа на сестра с любопитство.
— Кой е? Какво иска?
— Някаква жена.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Лара изви гръб, за да разхлаби схванатите си мускули и остана в това положение няколко секунди, постепенно се отпусна и разтърка очи, преди да нагласи отново очилата за четене на носа си.
Беше вечеряла рано, докато гледаше новините по телевизията, но се отказа от основната програма, защото не предлагаше нищо интересно. За съжаление, след оная сутрин във Вирджиния вече почти не изпитваше удоволствие от четенето на художествени романи. Никой писател не би могъл да съчини позаплетен сюжет, изпълнен с толкова неочаквани обрати, премеждия и беди, каквито се бяха случили с нея през последните пет години от живота й. Трудно би предизвикал съчувствието й към главния герой, когато неговата дилема изглеждаше жалка, в сравнение с нейната.
Поради липса на други забавления беше решила да прелисти картоните на пациентите си. Главоблъсканиците в медицината винаги съумяваха да приковат вниманието й.
Докато състудентите й все се оплакваха, за Лара следването беше празник. Тя с настървение се хвърляше да учи. Неограниченият достъп до учебници и трудни медицински случаи представляваше небивал разкош. Тя ги поглъщаше с ненаситността на чревоугодник, озовал се пред отрупана с вкуснотии маса.
За разлика от родителите й, никой от преподавателите или от съкурсниците й не я осъждаше за неутолимия стремеж към знания, нито й повтаряше, че медицината не е подходяща специалност за една благовъзпитана жена и че съществуват далеч по-приемливи възможности за изява.
Завърши трета по ред в своя курс в „Джон Хопкинс“, прояви заложби за интернист и получи безброй предложения от различни болници, в които да специализира. Естествено, сдържаното възхищение на колегите й доставяше удоволствие, но истинско удовлетворение извличаше единствено от изцелението. Простичко изреченото искрено „благодаря“ на пациента заглушаваше и най-шумните похвали на колегите й.
Беше й мъчно, че напоследък все по-рядко получаваше подобно удовлетворение. Затова Лара обичаше да преглежда картоните и да си отбелязва развитието на болестта от диагнозата до излекуването.
Сепна се от шума на приближаващ автомобил. Очаквайки да отмине нататък, тя го проследи с недоумение, примесено с любопитство, когато се насочи по алеята й и свърна отзад към клиниката. Заряза четивото си и бързо излезе от кабинета. Докато си проправяше път през клиниката, обзе я усещането за deja vu. Вечерта тревожно напомняше за онази, в която Кий Такет се бе появил на прага й с кървяща от изстрел в хълбока рана.
Приликата беше така осезаема, че тя почти не се изненада, когато отвори вратата и го видя да стои пред задния вход. Но този път не беше сам.
Лара хвърли любопитен поглед на момичето, после се обърна към него.
— Имам редовно работно време, господин Такет. Вие сякаш непрекъснато забравяте това. Или не му обръщате внимание. Или посещението е от светски характер?
— Може ли да влезем?
Не беше в настроение да се препира с нея. Веждите му бяха сърдито смръщени, устните му, строго свити на тънка черта, ако беше дошъл сам, Лара навярно щеше да хлопне вратата под носа му. Тъкмо се канеше да го стори, когато се взря по-внимателно в момичето и забеляза, че е плакало. Очите и носът му течаха и бяха зачервени, а лицето беше на петна. Стискаше мокра кърпичка в ръцете с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
Освен тези явни признаци на потиснатост, имаше вид на напълно здраво осемнайсет-деветнайсетгодишно момиче. Беше набито, с едър бюст и налети бедра. Лицето му беше симпатично, или поне щеше да е, ако не беше плакало. Имаше права и тъмна коса, която стигаше до раменете. Заради безрадостния израз в кафявите му очи, съчетан с пълно отчаяние, Лара не можеше да го изгони.
Тя отстъпи встрани и им даде знак да влязат.
— С какво мога да ви помогна?
Момичето продължи да мълчи. Обади се Кий:
— Това е Хелън Бери, д-р Малори. Тя се нуждае от лекар.
— Болна ли сте? — попита момичето Лара.
Хелън стрелна Кий скришом с очи и отвърна:
— Не съвсем.
— Не мога да ви помогна, ако не ми кажете за какво става дума. Ако се нуждаете от общ преглед, ще бъдете първата пациентка, която ще приема, утре сутринта.
— Не! — възрази момичето. — Аз, такова… Не бих искала никой да научи… не мога…