— Какво ви доведе в Идън Пас, госпожо Портър?
— Вярно ли е, че сенаторът Такет ви е довел тук преди смъртта си?
— Бяхте ли още любовници?
— Какво знаете за злополучното му удавяне, госпожо Портър? Не беше ли то всъщност самоубийство?
— Вашата небрежност ли стана причина за смъртта на момиченцето Ленард?
Другите въпроси й бяха задавани стотици пъти и тя бе обръгнала към тях. Бяха се изтъркали от употреба. Но последният я сепна.
— Какво? — погледна в очите младата репортерка, която го беше поставила и повтори: — Какво казахте?
— Вашата небрежност ли предизвика емболията, която уби Лети Ленард?
— Не!
— Вие сте били първият лекар, който се е заел с нея.
— Вярно е. Но аз направих всичко възможно да спася ръката и живота й.
— Очевидно семейство Ленард не мислят така, иначе нямаше да ви съдят за допусната грешка.
Лара имаше опит и умееше да скрива реакциите си при всякакви подпитвания от личен или общ характер и при най-тежките словесни нападки, но при този въпрос едва не се олюля. Овладя се и отвърна на погледа на репортерката, без да издаде вътрешния си смут. Мускулите на лицето й се бяха вдървили от напрежение, но тя успя да размърда устни достатъчно, за да промълви:
— Взех отчаяни мерки да спася живота на Лети Ленард. Родителите й много добре знаят това. Не съм известена за предявяването на подобен съдебен иск. Нямам какво друго да кажа.
Естествено, новинарските хрътки не приеха последните й думи за окончателен отговор. Докато се отдалечаваше, те продължаваха да насочват фотообективите и микрофоните към нея и да й подхвърлят въпроси, като че я замеряха с камъни. Тя стисна кормилото на колата с потни ръце и се втренчи пред себе си, без да обръща внимание на любопитните зяпачи, покрай които минаваше.
Сутринта беше топла и влажна, но горещината не я притесняваше до момента, когато репортерите възкресиха грозното минало. Сега дрехите й лепнеха за влажната кожа и сърцето й лудо блъскаше в гърдите. Гадеше й се.
Какво беше предизвикало тази вестникарска шумотевица? Пристигането й в Идън Пас бе минало незабелязано, повече от година бе живяла в относителна анонимност. Междувременно бяха изникнали нови скандали за разчепкване, по-сензационни събития за отразяване, поокаяни грешници от нея, спипани в грях. Историята на Лара Портър и сенатора Такет беше погребана в гробището за отмрели легенди преди цяла вечност.
До днешната сутрин. Смъртта на Лети Ленард бе изровила трупа й. И тя отново се бе прочула с печалната си слава.
Въпреки това, колкото и трагична да бе злополуката на Лети, не се налагаше да бъде отразявана от всички средства за осведомяване — било щатски или национални, единствено местните издания бяха съобщили за нея. Естествено, името й сигурно фигурираше в медицинското досие на Лети, но само някой извънредно проницателен журналист би се досетил, че д-р Лара Малори от Идън Пас е Лара Портър, любовницата на сенатора Такет.
В последвалите информации за операцията на Лети и за възстановяването й не се споменаваше нейното име и тя беше доволна. Колкото по-малко привличаше вниманието върху себе си, толкова по-добре. Би се радвала, ако ще никога повече да не пишат за нея. Но сега то щеше да се появи и да бъде опозорено с клеймото на думата „лекарска грешка“.
През целия злополучен случай с Кларк, през сполетялото я нещастие в Монтесангре, нито веднъж не бяха поставяли под прицел медицинските й умения. Репутацията й на способен лекар бе устояла на нападките срещу нейната личност. Беше се вкопчила в тази последна капчица гордост.
Сега, стига Ленард да намекнат, че се канят да я дадат под съд за лекарска грешка, работата й ще бъде разглеждана под микроскоп. Ще бъде изложена на показ и разнищена, както бяха постъпили с интимния й живот. Нищо уличаващо нямаше да открият, но това беше без значение. Достатъчно бе, че проучването щеше да оглави заглавията на всички вестници. В масовото съзнание да бъдеш заподозрян е равнозначно на виновен.
За пореден път щеше да се превърне в храна за новинарската мелница. Едва кретащата й лекарска практика — единственото нещо, което беше важно за нея — щеше да пострада, докато бъде напълно преустановена.
Някой сигурно бе подшушнал на средствата за осведомяване, че д-р Малори, първа поела лечението на Лети Ленард, е самата, небезизвестна мръсница Лара Портър.
Страховете й се оправдаха и пред клиниката завари паркирани коли и фургони с отличителните надписи на съответните медии. Когато вкара колата в алеята зад къщата, към нея се спуснаха репортери. Разбута ги, за да мине и влезе в клиниката през задния вход, където Нанси стоеше и й държеше вратата отворена.