— Какво става, по дяволите? — попита сестрата и тръшна вратата подир Лара.
— Плъзнал е слух, че Ленард ще ме съдят за лекарска грешка.
— Да не са полудели?
— Нищо чудно. От мъка.
— Тия хора — каза Нанси и посочи репортерите, струпани зад затворената врата, — ако изобщо могат да се нарекат така, се появиха преди около час и взеха да блъскат по вратата. Не знаех какво да мисля. Телефонът не е престанал да звъни. — Като потвърждение телефонът моментално иззвъня.
— Не го вдигай.
— Какво искате да направя, д-р Малори?
— Обади се на шерифа Бакстър и му кажи да махне репортерите от къщата ми.
— Може ли да го стори?
— Длъжен е да ги разкара от моята частна собственост. Но ще могат да паркират на улицата, което без съмнение и ще направят. През следващите няколко дни ще бъдем обсадени. Може би трябва да си вземеш една седмица отпуск.
— За нищо на света. Няма да ви оставя да се борите с тия чакали сама. — Когато Лара свали сакото на костюма си, Нанси го пое от ръцете й и забеляза мокрите петна. — Никога не съм ви виждала да пускате и капчица пот. Бях започнала да смятам, че ви липсват потни жлези.
— От нерви е. Бяха ми устроили засада на погребението.
— Ах, лешояди такива!
— Решавай, все пак. Лешояди ли са или чакали. — Добре, че поне не беше изгубила чувството си за хумор.
— Без значение. И двете се хранят с мърша. Трябва да докарам Клем тук с пушката. Тутакси ще се пръснат.
— Благодаря за жеста, но не бива. И бездруго пак ме плюят — каза мрачно Лара. Още преди да съм си стъпила на краката като д-р Малори, нищо и никакъв лекар в малко градче, отново станах Лара Портър, омъжената любовница на Кларк Такет.
По лицето на Нанси се изписа съжаление.
— Толкова е гадно. Съжалявам.
— Благодаря. Ще се нуждая от приятелска подкрепа, колкото по-вече, толкова по-добре. — Тя въздъхна ужасена. — Не съм се крила, но не съм искала и да разгласявам местонахождението си от страх, че може да се случи тъкмо нещо подобно. Някой нарочно е разбунил това гнездо на оси. Нито за миг не вярвам, че е станало от само себе си.
— Такет се зоват. И пред нищо те не ще се спрат.
Лара изгледа втренчено сестрата.
— Кий?
Нанси поклати глава.
— Не е в неговия стил. Според мен е старата вещица. Малко или много, тук вече имате някакъв успех. Нищо, че върви адски бавно. Тя не може да го понесе. Джоди е чула за смъртта на момиченцето, разбрала е, че вие сте били първият лекуващ лекар и е съзряла своя шанс да вдигне врява.
— Можеше да го направи, когато се преместих в града.
— Но тогава щеше да се разчуе, че Кларк ви е помогнал да се установите тук. Което пък би накарало хората да мислят, че още е емоционално свързан с вас. Джоди не е искала да ви величае чак дотам. Този път Кларк не е замесен.
Думите на Нанси не бяха лишени от смисъл. Лара се отправи към кабинета си.
— Съмнявам се, че днес пациентите ще се втурнат през глава насам, но ако ме потърси някой, ще бъда в кабинета.
Спусна щорите, за да не вижда как припрените репортери тъпчат и унищожават моравата й. Седна зад бюрото си и разлисти телефонния указател. От онази сутрин във Вирджиния в личността й бяха настъпили драстични промени. Вече беше по-зряла, по-твърда и нямаше да се остави да бъде тормозена без съпротива.
— Госпожице Джейнълин?
— Буи! Какво правите тук?
Тя седеше до масата в кухнята и гледаше втренчено телефонната слушалка, която току-що беше оставила. Той бе подал глава иззад вратата. Направи му знак да влезе.
— Излиза, че непрекъснато ви стряскам, като се промъквам зад гърба ви, когато сте най-замислена. Извинявайте, без да искам. — Той пристъпи вътре с притеснен вид. — Ами, ъъъ, прислужницата ми каза да мина през черния вход. Ако моментът не е подходящ за вас…
— Не, всичко е наред. Просто се изненадах, че сте тук.
— Първо опитах в управлението, после ви потърсих в склада. Там ми казаха, че сте си тръгнали рано днес.
— Майка ми не се чувстваше добре сутринта, като тръгвах за работа, и се тревожех за нея. — Както обикновено в присъствието на Буи й се връзваше езикът. Тя посочи един стол срещу себе си от другата страна на масата. — Седнете. Тъкмо се канех да пия чай. Бихте ли искали малко?
— Чай? — Той погледна озадачен към врящия чайник върху печката. — Горещ чай? Вънка е четирийсет градуса.
— Знам, но аз… обичам чай — отвърна тя и извинително сви рамене. — Действа успокояващо.
— Щом казвате.
— Нещо друго тогава? Лимонада? Безалкохолно? Бира? Кий има бира в хладилника.