— Разбира се, миличко. Ще си ги получиш, щом се приберем вкъщи. Но нека първо се отбием да хапнем по едно сладкишче с татко ти. Цяла седмица ви се цупя и искам да се реванширам, още сега.
Буи Кейто отби от шосето по щатската магистрала, която минаваше покрай северната част на мотела „Зеления бор“, където Дарси тъкмо слизаше от кадилака си, последен модел.
— Тая ли е госпожа Уинстън?
— Да. — Джейнълин се обърна да й махне. — познавате ли я?
— Виждал съм я. Кой е това с нея?
— Дъщеря й, Хедър. Тя е едно от най-нашумелите момичета в училище от известно време насам.
— Хубавка е — забеляза Буи и се извърна да погледне двете жени, които в този момент влизаха във фоайето на мотела.
— Много. Понякога помага на баща си в мотела. Срещам я винаги, когато ходим на неделната закуска след църковната служба. Дружелюбна е, отзивчива, и всички я харесват.
Буи се запита дали и дъщерята „се харесва“ като майката. Беше виждал Дарси в акция безброй пъти в „Палмата“, първо вечерта, когато Кий Такет се бе завърнал в града и съвсем наскоро, едва снощи, когато блъскаше билярд с трима пришълци от Шрайн, дошли да се повеселят в града без жените си.
Дарси беше мръсница и всички го знаеха. Както знаеха, че Джейнълин Такет е истинска дама. Затова хората ги гледаха подозрително, щом ги видеха заедно. Сигурно се чудеха какво прави госпожица Джейнълин с някакъв си прост бивш пандизчия като Буи Кейто.
Той също се чудеше. Хем беше благодарен на Кий, хем го проклинаше, задето го беше помолил да я наглежда. Беше му благодарен, защото близостта до Джейнълин му даваше достъп до най-изисканото нещо, до което някога щеше да се докосне. От друга страна, проклинаше Кий, защото това положение бе започнало прекалено много да му се услажда.
Беше му приятно да я вижда всеки ден и то под благовиден предлог. Но блаженството му нямаше да трае вечно. Сто на сто някоя котка щеше да му мине път и край на всичко. Това очакване да се случи неизбежното и неизвестността под каква ли пагубна форма ще му се стовари на главата, направо го караха да се побърква. В момента сякаш се беше преселил в приказките. Лошото беше, че не вярваше в приказки. Те бяха за дечурлигата и глупаците. Беше сигурен, че не е дете, но вече се съмняваше дали пък не е глупак.
Рано или късно щеше да се сгромоляса. Без никакво съмнение.
Да пукне, ако се спре обаче. Ще се възползва от всяка възможност да бъде с нея. Както през днешния ден. Когато дочу, че тя се кани да проверява седми кладенец, скочи в пикапа и се юрна като пощурял към офиса й да не я изпусне.
Свари я тъкмо на тръгване и й напомни, че Кий не иска да остава сама. Каза й също, че камионетката е по-подходящ превоз до кладенеца от нейната малка кола.
Но явно не й беше никак приятно.
Беше напрегната като чи-хуа-хуа, когато стъпва по костилки от праскови и не смееше да го погледне в очите. Вероятно се срамуваше да се размотава насам-натам в компанията на бивш осъден. По дяволите, кой би могъл да я вини за това?
— Нататък става доста друсливо — предупреди той.
— Знам — отвърна рязко тя. — Толкова пъти съм минавала по тия места.
Той не обърна внимание на забележката й и свърна по отбивката. Черният път, по който автомобилните гуми бяха изровили дълбоки коловози, вървеше успоредно на шосето в продължение на няколкостотин ярда. Между тях се намираше мотелът „Зеления бор“. Беше чувал да разправят как преди години Джоди Такет измамила Фъргъс Уинстън и му отнела петролния участък.
Фъргъс дошъл в Идън Пас още като млад с малко наследство и големи мечти. Купил парче земя, което не било кой знае какво на вид, но било обърнато към шосето и за него се носели слухове, че в недрата му има нефтени залежи.
Запознал се с Джоди, която тогава работела при Кларк Такет старши и вече се била прочула като добре осведомен поземлен агент. Джоди го взела под свое крило и му предложила да изпрати геолог от компанията да провери неговия участък и да му даде компетентното си мнение. След няколкоседмични проучвания тя с прискърбие съобщила на Фъргъс, че е малко вероятно в земята му да се крие значително находище на нефт.
Фъргъс, който по това време бил донякъде влюбен в нея, й повярвал, но решил, че трябва да се допита и до още нечие мнение. Прибягнал до услугите на друг геолог, който тъжно го уведомил, че в неговия участък се въдят в изобилие само крякащи жаби.
Фъргъс останал разочарован, но сметнал, че просто бъдещето му не лежи във високо-конкурентната петролна индустрия, а в осигуряването на временен подслон за хората, които се надпреварват в нея. Джоди, която продължавала да се преструва на загрижена приятелка, му казала, че й е страшно мъчно да го гледа как е закъсал с този безполезен имот. Предложила му да го откупи за компанията, на която би послужил за приспадане на данъците. Тогава Фъргъс би разполагал с достатъчно капитал, за да се заеме с построяването на своя мотел.