Хвърли му гаменска усмивка, но той не откликна.
— Онова, ъъъ, другото де… дето ви целунах, ами напълно заслужавам да ме изхвърлите заради него. Но искам да ви кажа, че го направих, само защото си загубих ума.
— Аха. — След малко, когато тишината, напрежението и горещината се сгъстиха, тя добави: — Значи се получи съвсем неволно?
Нещо в очите й го накара да отговори искрено.
— Не, не мога да си изкривя душата чак дотам, госпожице Джейнълин. И преди ми се е щяло да го сторя.
— И на мен също.
Помисли си, че е оглушал, макар че я гледаше право в устата. Видя как изрича думите и понеже слабините му пламнаха, разбра, че не сънува.
Но стана дори още по-хубаво.
Той се размърда. Тя наклони въпросително глава. Срещнаха се някъде по средата на седалката. Секунди след тихото й признание, той вече я притискаше към себе си, тя беше обвила ръце около врата му и двамата се целуваха като обезумели.
Устните й отвръщаха жадно, но срамежливо, което беше добре за Буи, защото и той не беше кой знае колко опитен в целувките. Никога не бе имал своя жена, а курвите и проститутките обикновено пропускаха тази част. Така с Джейнълин взаимно се учеха и когато езикът му се пъхна между устните й и се съедини с нейния и двамата изохкаха от сладостното откритие.
Дали устата й наистина беше по-сладка от тези на всички останали, до които се беше докосвал, или просто за първи път се целуваше с език от любов, а не като припряна прелюдия към упражнението в кревата?
Плъзна ръка на кръста й и я стисна. През нея отново премина лека тръпка. Господи, беше вълнуващо. Искаше му се да напипа същата тръпка по гърдите й, нагоре по шията и върху устните й. Но, естествено, не го направи.
Накрая тя наклони глава назад и го загледа с неспокойно мигащи очи. Беше смутена. Бузите й бяха поруменели. Дишаше бързо и учестено. Прехапа устни и беззвучно се разсмя.
— По-добре да вървя. Ако закъснея за вечеря, Кий ще тръгне да ме търси.
Той се намести зад волана.
— Разбира се.
— Довиждане до утре.
В думите й прозвуча едва доловима въпросителна извивка.
— Рано-рано. — Той се усмихна, макар и насила, защото членът му пулсираше като на нерез.
Тя отвори вратата и тъкмо се канеше да слезе, когато ненадейно се обърна и изтърси на един дъх:
— Обичам те, Буи.
Блъсна вратата на пикапа, изтича до колата си, качи се бързо зад волана и отпраши. Буи гледа подир облака прах, който се вдигна зад нея, докато се разнесе. Но и тогава продължи да седи в кабинката на пикапа, втренчен в спечените следи от размазани насекоми и наслоена от нефтените кладенци мръсотия, неспособен да мръдне, вцепенен от думите й, изречени на раздяла.
Е, това вече обясняваше лудорията с целувките, каза си. Джейнълин Такет не беше с всичкия си. Беше абсолютно побъркана.
Никой досега не беше обичал Буи Кейто.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
— Будна ли сте?
Вече да. — Будилникът на нощното й шкафче, показваше 2:03 часа. — Кой се обажда?
— Кий Такет.
Тя изпъшка, зарови глава във възглавницата си и едва не изтърва слушалката.
— Пак ли имате спешен случай?
— Да.
Лара усети напрежението в гласа му и веднага се разсъни. Изправи се в леглото и светна нощната си лампа.
— Какво се е случило?
— Знаете ли щатската магистрала, на която всички викат Оулд Балард Роуд?
— Знам я къде е.
— Карайте на юг по нея две мили след „Млечната кралица“. Вдясно ще видите отбивка. Там има стара мелница, така че няма начин да не я забележите. На няколкостотин фута нататък, вляво, ще мернете ферма. Пред нея е паркиран линкълнът ми. Донесете си такъмите.
— Какви такъми?
— Докторските. Побързайте.
— Но…
Линията прекъсна. Тя отметна завивките, краката й докоснаха пода, тичайки. Беше се превърнало във втора природа за нея да реагира на спешно повикване. Не се замисли нито за миг дали е разумно да го приема, хрумна й едва, когато се понесе по тъмното, пусто шосе. Ако Такетови наистина искат да се отърват завинаги от нея, какъв по-добър начин от този, да я подмамят посред нощ със спешно повикване, от което никога няма да се върне?
Намъкна първите дрехи, които й паднаха подръка, и нахлузи чифт памучни панталони. В клиниката лекарското й куфарче беше пълно с най-необходимите медикаменти, но в никакъв случай не с всичко.
Нищо чудно да се озове в капан, но не можеше да откаже повикването. Колкото и да беше странно, тя повярва, че сериозността в гласа на Кий е искрена.
Профуча покрай мелницата и едва тогава я забеляза. Ако не й беше казал, че трябва да следи за нея, сигурно никога нямаше да обърне внимание на тесния, необозначен път. Върна се назад и рязко взе завоя. След няколко секунди фаровете й осветиха очертанията на някаква ферма. Както беше обещал, жълтият линкълн на Кий беше паркиран пред нея. Спря до него, грабна куфарчето си и слезе.