Кучетата неистово се разлаяха.
Кий я чакаше да се появи от прозореца на дневната. Щом колата й спря, той отвори вратата. За съжаление, не го стори достатъчно бързо, за да извика на ловджийските хрътки, които се втурнаха от леговищата си и заобиколиха Лара с озъбени муцуни. Вдигнаха невъобразим вой.
Тя скочи върху капака на колата си и зарита с крака, за да отблъсне ръмжащите си нападатели. Кий изсвири пронизително с уста и лаят внезапно секна. Някои от кучетата се отдалечиха към убежищата си със скимтене.
— Боже господи! За малко да ме разкъсат на парчета.
— Вече е чисто. Побързайте. — Бутна мрежестата врата. Лара боязливо пусна единия си крак на земята. От тъмнината се разнесе заплашително ръмжене, но когато Кий му заповяда „Тихо!“, кучето млъкна.
Тръгна предпазливо към верандата.
— Чия е тази къща? Защо съм тук?
— Хелън загуби бебето.
Лара замръзна на мястото си и го изгледа многозначително. Той врътна глава и я подкани да влезе. В светлината на уютната дневна на семейство Бери забеляза, че лицето на Лара не е гримирано. Не беше се сресала. Косата й още беше разрошена от спането и му напомни за първата им среща. Онази нощ тя още не знаеше името му. Беше му се усмихнала няколко пъти, дори когато го заплашваше да уведоми шерифа за огнестрелната му рана. Сега не се усмихваше. Изражението й недвусмислено внушаваше, че и слюнката не би се хабила за него, за да го заплюе.
— Къде е тя?
— Там отзад.
— Кога започнаха да избиват петната?
— Петната ли? — повтори той. — Какви ти петна, беше подгизнала от кръв, когато дойдох.
Поведе я по дълъг, тесен коридор, по стените бяха окачени рамки със снимки, които отразяваха историята на семейството. Някои бяха пожълтели от времето, последната показваше Хелън с шапчица и наметало от годишния акт във връзка с раздаването на дипломите.
Кий отстъпи встрани и пусна Лара да влезе преди него в спалнята, където Хелън лежеше в единично легло, стискаше плюшено мече до гърдите си и тихо плачеше.
— Хелън? Докторката е тук. — Той пристъпи към леглото и хвана ръката й. Беше отпусната и студена. Разтри я между дланите си, опитвайки се да й вдъхне живот и топлина.
Не знаеше кое е по-лошо, крайното отчаяние, на което се беше предала в момента, или предишната й истерия. Беше му се обадила в „Палмата“. „Някаква жена — каза Хап и му подаде слушалката. — Вика, че сестра ти й рекла да те потърси тук. Изглежда адски впрегната.“
Определението беше абсолютно неточно. Едва успяваше да различи думите й сред гюрултията в кръчмата, но уплахата й бе съвсем ясно доловима. Когато стигна до тях и се втурна в спалнята, завари целите чаршафи в тъмна, съсирена кръв. Без да губи време, се обади на Лара Малори.
— Здравей, Хелън — промълви тя, наведе се и нежно положи ръка върху челото на Хелън. — Всичко ще се оправи. Аз ще се погрижа за това, чу ли?
Държането към пациентката й беше безупречно, но Хелън не се отзова.
— Загубих бебето си.
— Сигурна ли си?
Хелън кимна и устреми очи към дъното на стаята. Лара проследи погледа й и видя изцапаните чаршафи, които Кий бе смъкнал от леглото и струпал в ъгъла. Лара извърна очи към него.
— Бихте ли ни извинили, моля?
Той стисна силно ръката на Хелън.
— Ти си лежи тук, скъпа. Аз ще бъда в дневната, ако ти дотрябвам.
— Благодаря ти, Кий.
Излезе заднишком от стаята. Лара навиваше маншет за мерене на кръвно около ръката на Хелън, когато той затвори вратата. В дневната се настани пред, широкия панорамен прозорец и се втренчи навън в нощта. Оттатък светлините на града блестяха звездите. Никога не бе преставал да се диви колко са много. Затова обичаше да лети нощем. Само тогава можеше да усети докрай необятността на небето и да намери покой.
Изпитваше неистово желание да е горе сега.
Едно куче дотича на верандата, шумно засърба вода от оставената там купа, прозина се широко, след което отпусна глава на предните си лапи и отново заспа. Някъде жаловито изкряска нощна птица. От време на време старите греди в стените на къщата се наместваха с глухо скърцане. Иначе всичко бе потънало в тишина.
Питаше се какво става в спалнята. Колко ли дълго щеше да се бави д-р Малори, за да свърши онова, което вършеше? Времето едва се влачеше. Когато вратата на спалнята най-сетне се отвори, той се извърна от прозореца и се втурна да я пресрещне насред коридора. Беше с хирургически ръкавици и носеше окървавените чаршафи.