— Радвам се, че го стори — рече пламенно Джими.
— Аз също — добави тихо Хелън и се сгуши на гърдите му. — Толкова ми беше мъчно за теб.
— И на мен. Когато ми каза, че скъсваме, няколко дни бях бесен. После ми стана обидно. Не можех да разбера, защо така изведнъж си престанала да ме обичаш.
— Не съм престанала да те обичам. Никога не бих могла. Просто толкова много държа на теб, че не исках да ти бъда в тежест, да ти преча и да те лиша от възникналата възможност.
— Как можеш да си помислиш такова нещо? Ти си част от мен, Хелън. Нима не знаеш? — Джими наклони глава и нежно я целуна по устните, после се отдръпна и прошепна: — Съжалявам за бебето ни.
Когато Хелън отново се разплака, Кий прецени, че е време да остави младите влюбени да се сдобряват и тъгуват насаме. Влезе в спалнята за две-три секунди, колкото да вземе черното куфарче на Лара.
— Гледай преди техните да се върнат, да оправиш нещата на задната веранда — подхвърли на Джими. — Заведи я в клиниката на д-р Малори утре сутринта. Никой друг няма да узнае за случилото се.
По-младият мъж кимна.
— Благодаря ти, Кий. Ти си върхът.
Кий целуна крайчеца на пръста си и го притисна до слепоочието на Хелън, след което си тръгна.
Завари Лара да седи на канапето в дневната, прегърнала лактите си. Тя го изгледа с хладен упрек.
— Можехте да ме предупредите.
— И да ви разваля кефа? Само си помислете с какво удоволствие сте ме мразили.
— Съжалявам.
Внезапно го налегна такава умора, че почувства нежелание да продължава в същия дух. Винаги, когато бяха заедно, се ръфаха като псета. Преживяното тази вечер го беше омаломощило и желанието му да се заяжда напълно се стопи.
— Здраве да е.
Тя се изправи и посегна към куфарчето си. Той й го подаде. Натежа върху рамото й като воденичен камък.
— Добре ли сте? — попита той. — Видът ви е доста унил. — Тя също изглеждаше измъчена, изтощена и съсипана. — Бледа сте.
— Нищо чудно. Вдигнахте ме посред нощ и нямах време да си сложа руж. — Тя се запъти към входната врата. — Дали ще успея да се измъкна оттук, без да бъда изядена с парцалите от ония страшилища?
Кий залости вратата след себе си и двамата излязоха заедно от къщата. Кучетата наскачаха, но Кий грубо им заповяда да не мърдат от местата си. Щом се пъхна в колата си, Лара облегна чело на кормилото.
— Сигурна ли сте, че всичко е наред?
— Само съм уморена. — Вдигна глава и посегна към вратата. Той се отмести, за да може да я затвори, и се загледа подире й, докато се отдалечаваше. Продължи да я наблюдава и когато се качи в „креватомобила“ си. Тя караше бавно, като че за първи път шофираше.
На кръстовището се поколеба дали да не се върне в „Палмата“. Беше късно. Само най-големите пияници щяха да киснат още там. Не му се гуляеше. Но не му се и прибираше вкъщи, където обстановката го задушаваше.
Задните светлини от колата на Лара изчезнаха зад един наклон на пътя в противоположната посока.
— Какво пък, по дяволите! — измърмори той и обърна линкълна.
Въпреки възраженията й, беше му се сторила доста изтрепана. В края на краищата той я беше измъкнал от къщи по никое време, поне можеше да я проследи и да се увери, че се е прибрала безпрепятствено.
Лара не забеляза фаровете му в огледалцето за обратно виждане и затова се изненада неприятно, когато линкълнът сви по алеята пред къщата й, докато отключваше задния вход на клиниката.
— Затворено е! — извика тя. Ала без да се колебае, Кий се качи при нея на стълбите. — Сега пък какво искате? Защо не ме оставите на мира?
Гласът беше започнал да й изневерява. Щом тя усети слабостта си, сигурно и той щеше да я долови. Сълзите, които бе успяла да задържи по пътя към къщи, сега напълниха очите й и замъглиха погледа й.
Обърна му гръб и се опита да пъхне ключа в ключалката. Направи каквото можа, но всичко й се виждаше размазано и ръцете й трепереха.
Кий се пресегна зад нея.
— Дайте на мене.
— Вървете си!
Той взе ключа, превъртя го без усилие и отвори вратата. Алармата се задейства със закъснение и писна. Изпревари я и отиде до таблото.
— Какъв е кодът?
Изпита желание да го прати по дяволите, да го изблъска навън, но нямаше сили нито за едното, нито за другото.
— Четири-нула-четири-пет. — той набра цифрите и пищенето спря. — Не се натискайте толкова да узнаете кода — заяде се тя. — Утре ще го сменя.
— Къде ви е кафеварката?
— В кухнята. Защо?
— Защото видът ви е отврат. Като че всеки момент ще се гътнете на земята. Чаша силно черно кафе ще притъпи онова, дето ви мъчи.