— Вие ме мъчите. Оставете ме на мира и ще се оправя. Не сте ли способен поне на това? Моля ви? Толкова е просто! Само си вървете!
Не искаше да рухне пред очите му, но повече не можеше да издържа. Гласът й пресекна на последните две думи. Вдигна ръка, за да му посочи вратата, но вместо натам, тя се стрелна към устата й и сподави едно ридание, като в същия миг краката й се подкосиха. Отпусна се в най-близкия стол. От очите й рукнаха сълзи. Раменете й се затресоха. Въпреки най-добрите си намерения, не успя да овладее неудържимите хлипове.
Подпря ръка върху облегалката на стола, облегна глава на сгънатия си лакът и се предаде на емоционалния изблик. Забрави всякаква гордост. Мъката, горчилката и болката, потискани толкова дълго, най-накрая се бяха промъкнали на повърхността и се бяха отприщили с пълна сила.
За чест на Кий, той не се намеси с разни въпроси и банални тъпотии. Стояха на тъмно, прикритието на мрака й даваше известна утеха. Плака, докато я заболя главата. После прекара още няколко минути с лице, заровено в ръкава, докато отшумят последствията от бурния катарзис. Тръпките я побиваха на талази, значителни, но не достатъчно силни, за да предизвикат нова вълна от чувства.
Най-накрая вдигна глава, очаквайки да види злорадата му физиономия. Беше сама, но откъм кухнята в коридора се процеждаше бледа светлина. Немощно се изправи, приглади косата си назад и се запъти към кухнята.
Той стоеше облегнат до печката. Беше запалена само лампичката над котлона. Тя хвърляше тъмни отблясъци върху лицето му, докато отпиваше от чаша с димящо кафе. Беше намерил бутилката й с бренди. Беше оставена отворена на плота. Усети тръпчивия му аромат, съблазнително примесен с дъха на прясно кафе.
Щом я забеляза, кимна към кафеварката.
— Да ви налея ли?
— Не, благодаря. Аз мога. — Гласът й беше дрезгав от изплаканите сълзи. Притесняваше я мисълта, че той се намираше на нейна територия и се разпореждаше в дома й в малките часове на нощта. Кий Такет, самозваният й противник, се ровеше из шкафовете й, пипаше вещите й, а сега отгоре на всичко предлагаше да й налива кафе в нейната собствена кухня.
— По-добре ли сте вече?
Потърси насмешка в привидно безобидния му въпрос, но не откри нито капка. Кимна, отнесе чашата си до масата и седна. Отпи една глътка. Кафето беше по мъжки вряло и силно.
— Сега можете да си вървите. Не е нужно да стоите. Няма опасност да посегна на себе си.
Без да обръща внимание на думите й, той се дръпна от печката, взе бутилката и седна срещу нея. Капна малко алкохол и в нейната чаша.
Наблюдаваше я внимателно, със смущаващо сериозен поглед. Върховете на пръстите му се плъзгаха нагоре-надолу по гладката повърхност на кафената чаша, стисната между яките му, загорели ръце. Уплаши се, че ако не откъсне очи от тях, ще я хипнотизират.
— Какво ви стана?
Хваната натясно, тя прибра косата зад ушите си.
— Не е ваша работа, нали?
Главата му клюмна напред, той шумно въздъхна и изруга.
Косата му растеше безразборно в кръг около темето. Дори в мъжделивата светлина различаваше лизнатите места. И най-умелият бръснар би се затруднил с тях. Може би затова носеше косата си по-дълга, пусната свободно, без определена прическа.
Когато вдигна глава, в очите му се четеше гняв.
— Значи отказвате да се държа с вас като свестен човек, така ли?
— Вие не сте свестен човек.
— Може би се опитвам да се променя. — Тя го изгледа хладно, което разпали яда му. — Дайте да заровим секирите, поне веднъж, а? Па макар и да е някъде досами черепа ми. Не можете ли да забравите фамилията ми? Дори за малко? Аз ще се помъча да забравя вашата. Става ли? — Прикова очи в нейните, докато тя не сведе глава.
Приемайки това за съгласие, той каза:
— Благодаря ви за жеста тая вечер. Направо се сбърках, като видях състоянието на Хелън, физическо и емоционално. Картинката беше истински потрес, а вие подходихте като печен професионалист. Бяхте… страхотна.
Лара отново потърси в думите му насмешка, но и този път тя липсваше. Знаеше, че му е трудно да изрече всичко това. Щеше да бъде грубо от нейна страна, ако не приеме похвалата му.
— Благодаря. — после със самоосъдителна усмивка, добави: — Всъщност обикновено съм желязна при спешни случаи. Никога не се огъвам от напрежение. Само след това. Тогава напълно се сривам.
Той мълча дълго, преди да проговори. Когато се обади, гласът му беше тих и приканваше към доверие.
— За какво беше тоя плач, Лара?
Подлъга се по тона му и по това, че изрече името й. Все пак се колебаеше дали да разголи душата си пред него. Макар че какво значение имаше? Вече беше станал свидетел на рухналото й самообладание.