Болеше я гърлото от толкова много рев. Изкашля се, преди да започне:
— За дъщеря ми. Избухнах заради дъщеря ми.
— Така си и помислих. Продължавайте.
Отметна глава назад и я разкърши между раменете си.
— Понякога, когато в случая е замесено дете, то извиква кошмара в главата ми. Ашли отново умира пред очите ми. — подсмъркна и избърса нос си с една книжна салфетка от поставката на масата. — През последните няколко дни бяха два. Първо с Лети Ленард. А сега с помятането на Хелън. При мисълта, че един беззащитен, детски живот е погубен напразно… — Красноречиво сви рамене. — Още не мога да се примиря. Винаги дълбоко се вълнувам. — Надигна чашата с кафето си и тя й се стори невероятно тежка в разтрепераната ръка. Брендито беше добра идея. Сгряваше я и я успокояваше отгоре до долу.
— Разкажете ми за нея.
— За кого, за Ашли ли?
— Хубаво име.
— И тя беше хубава. — Засмя се тихо и смутено. — Знам, че всяка майка мисли така за детето си, но Ашли действително беше хубава. — От самото си раждане. Русичка, със сини очи, като херувимче. Имаше пухкаво кръгло личице и розови бузки. Наистина красиво момиченце. И добро бебе. Доволно. Не плачеше много, дори в първите месеци. Притежаваше изключително благ характер. Усмивката й беше лъчезарна. И непознати се спираха да й се радват. Тя… сияеше. Да, направо сияеше — каза замислено. — Сякаш беше създадена да сгрява душите на всички наоколо, да озарява стаята, щом влезе в нея. Тя действително беше като слънчев лъч в живота ми. — Кафето й изстиваше. Обгърна чашата с ръце в напразен опит да запази топлината му.
— Преди тя да се роди, бях безумно нещастна. Работата на Рандъл поглъщаше цялото му време и внимание. Монтесангре е ужасно място. Ненавиждам го. Всичко в него. Климата, земята, хората. Изгнанието ни там е най-мрачният период в живота ми. Или поне така си мислех тогава. Не знаех какво е истинско отчаяние, докато не загубих детето си.
Замълча, за да отблъсне поредната съкрушителна атака на скръбта. Преглътна мъчително и притисна юмрук към устните си. Когато почувства, че може спокойно да говори, отново се изкашля и продължи:
— В присъствието на Ашли дори това кошмарно място изглеждаше поносимо. Когато я кърмех, хранех и нея, и себе си. Гърдите ме боляха по цели седмици, след като я отбих. — Тя покри гърдите си с ръце, сякаш отново я пронизваше болка от разкаяние и болка по изгубеното. Изведнъж се опомни, отпусна ръце и погледна Кий. Той седеше неподвижно, вперил очи в нея, и я слушаше.
— И тогава умря.
— Не е умряла. А е била убита.
Надигна кафето си, но то вече беше изстинало и тя бутна чашата встрани.
— Точно така. Има разлика, нали?
— Определено.
Тя очакваше от него да добави още нещо, но той не се обади.
— Какво искате, точен преразказ ли?
— Не — отвърна й тихо. — Мисля, че по-скоро вие се нуждаете от това.
Беше на върха на езика й да го прати по дяволите, но думите заглъхнаха неизречени. Нямаше сили да се бори с никого. Освен това, вероятно беше прав. Може би наистина изпитваше нужда да говори за случилото се.
— Бяхме тръгнали на някакво тържество — започна тя. — Богат местен бизнесмен вдигаше купон по случай рождения ден на едно от седемте си деца. Никак не ми се ходеше. Знаех, че ще бъде прекалено пищно. Начинът, по който заможните монтесангренци се перчеха с богатството си, те караше едва ли не да симпатизираш на бунтовниците. Както и да е, Рандъл настояваше да идем, защото домакинът бил влиятелен човек. Премених Ашли с нова рокля. Жълта. Любимия й цвят. Вързах жълта панделка в косите й, на върха на главата, където къдриците й бяха най-гъсти. — Тя докосна косата си, за да покаже къде точно. Рандъл се беше разпоредил някой от посолството да ни закара, като смяташе, че би било по-внушително да пристигнем с шофьор. Той седеше до него отпред. Аз и Ашли бяхме отзад. Играехме си на „пържоли“. Колата стигна до някакво оживено кръстовище. Ашли се смееше и квичеше от радост. Беше щастлива. — Лара не можеше да говори повече, подпря глава на дланта си и стисна парещите си очи. След малко се насили да продължи. — Шофьорът спря на светофара. Внезапно колата бе заобиколена от въоръжени и маскирани партизани. Тогава не си дадох сметка какво става. Всичко се развиваше толкова бързо. Осъзнах, че нещо не е наред, едва когато шофьорът клюмна върху волана. Беше застрелян в главата от близко разстояние. Вторият куршум пръсна предното стъкло. Той улучи Рандъл. Третият изстрел също беше предназначен за него, но той се беше килнал на една страна. Вместо него уцели Ашли. Ето тук. — Тя докосна шията си отстрани. — Кръвта й се пръсна по лицето и гърдите ми. Изпищях и се хвърлих върху нея, за да я предпазя. Тогава ме простреляха, отзад в рамото. Дори не усетих.