Оли нямаше нищо против Хедър. Беше сладка като розова пъпчица, мила и пълна с енергия. Само се надяваше Танър да не се увлече и да не допусне някой гаф. Никак не му се щеше бъдещето на сина му да пострада заради най-обикновена похот.
Оли често се заглеждаше в Танър и се чудеше как от неговата семка и от безличния род на жена му е могло да се пръкне такова хубаво и умно момче. Слава богу, че имаше спортни заложби. Ако беше изявил желание да свири в духовия оркестър, да стане химик или ракетен специалист, роднините им щяха да го обявят за чудак. Но Танър умееше да рита, да мята и да гони футболната топка и гръмогласните му братовчеди и чичовци се скъсваха да го потупват свойски по рамото, да го блъскат по гърба и да го прегръщат дружески. Признаваха го за един от тях и надлежно забравяха, че Оли също има пръст в създаването му.
Оли не се засягаше. Танър беше негов и всеки петък вечер едва не се пръскаше от гордост, когато двайсет и втори номер се втурваше на футболното игрище с червено-черния екип на „Неустрашимите дяволи“. Предстоящият сезон обещаваше да бъде най-успешен за Танър.
Оли приключи с подреждането на кутиите с бисквити, заобиколи рафта с курабиите в края на пътеката и се премести на четвърта — с кафето, чая и консервираните напитки, по нея се движеха две жени. По-младата буташе пазарската количка, а по-възрастната гледаше в списъка с покупките.
— Добро утро, госпожице Джейнълин, госпожо Такет — поздрави любезно Оли. — Как сте тази сутрин? — Така и не беше свикнал да вика „как е хавата“. Този недостатък в речника му продължаваше да го клейми като натрапил се янки.
— Добро утро, господин Хоскинс — отвърна Джейнълин.
— Оли, нареди на месаря да ни отреже три котлета, дебели по един инч. И като казвам инч, нямам предвид седем осми от него. Миналия път бяха прекалено тънки и станаха така твърди, че едва не си строшихме зъбите.
— Много се извинявам, госпожо Такет. Ще гледам този път да бъдат по вкуса ви. — За разлика от госпожица Джейнълин, която все се усмихваше, Джоди Такет винаги се държеше като свиня. Неискрено добави: — Радвам се да ви видя пак сред хората.
— Защо пък да не съм сред хората?
Само се опита да бъде дружелюбен. А тя така му се сопна, сякаш я е обидил.
— Ами, нищо — рече той и папионката на врата му взе да го стяга. — Чух, че не сте били добре напоследък. Но нали знаете какво нещо са слуховете.
— Чувствам се отлично. Както виждате.
— С мама не сме пазарували отдавна заедно. — Милата Джейнълин се опитваше да заглади неловкото положение. — Решихме да си доставим това удоволствие.
— Е, приятно ми беше да ви срещна и двете. Ще ида да кажа на месаря за котлетите и ще се разпоредя да ви ги оставят на касата. — Затъкна дръжката на бърсалката в задния джоб на панталона си, обърна се, заобиколи от другата страна и се бутна в нечия количка.
— Д-р Малори! — възкликна той.
— Здравейте, господин Хоскинс. Как сте днес?
— Ъъъ, чудесно. — „Господи, смили се над мен“, помисли си Оли. Джоди Такет и д-р Лара Малори всеки момент щяха да се сблъскат. Не искаше в магазина да стават неприятности. — Зърнахте ли дините в секцията за пресни продукти, д-р Малори? Докараха ги рано тази сутрин от Южен Тексас.
— Боя се, че цяла диня ще ми дойде много.
— Ще ви разрежа една и ще ви продам само резен от нея.
— Не, благодаря, предпочитам пъпеши.
Когато се усмихна, сърцето му заби учестено. Въпреки обичайната слава на моряците, той никога не се бе откроявал като голям сваляч. Но трябваше да е сляп да не забележи, че д-р Малори беше адски готина. Лицето и фигурата й караха хората да се обръщат подире й. В Идън Пас името й бе равнозначно на съблазнителка.
Откровено казано, никога не я беше виждал в тази светлина. Държеше се сърдечно, но никога не кокетничеше. Може би просто не беше нейният тип, макар че кокетките обикновено не подбираха на кого да се докарват, всеки от противоположния пол беше подходящ обект. Като майката на Хедър. Че тая жена беше лека, нямаше никакво съмнение. Надяваше се от сърце Хедър да не прилича на Дарси в това отношение. Танър беше свястно момче, но едва ли би могъл да устои на такова хубавко момиче като Хедър, ако реши да го прилъже.
— Кажете, ако имате нужда от нещо, д-р Малори.
— Благодаря, господин Хоскинс. Непременно.
За съжаление не виждаше как може да избегне бедата. Отстъпи встрани и я пусна да мине, като му хрумна, че може би трябва да я предупреди за присъствието на Джоди в съседство. Дано само докторката няма нужда от кафе или чай. Загледа се примирено как подкарва количката си по четвърта пътека. Той се помота в края на рафтовете, като се правеше, че пренарежда кутиите. Молеше се да не го привикат като свидетел на махленска свада.