Независимо от времето, нямаше работа тъдява. Здравето на Джоди Такет си беше вътрешна семейна работа. Едва ли биха искали да им се меси страничен човек. Въпреки това беше решил да дойде, чувстваше се длъжен. Когато пристигна, забеляза, че линкълнът на Кий го няма, както и колата на Джейнълин. Паркира камионетката на компанията скрито от погледа зад отделно обособения гараж. Единственият автомобил, който се забелязваше на алеята, беше на домашната помощница.
Не виждаше смисъл да й се обажда. Какво ще й каже? Предполагаше, че би могъл да й каже истината — че се тревожи за госпожица Джейнълин, за това как се чувства след припадъка на майка си в „Бързо и евтино“, после домашната помощница сигурно ще поиска да знае от какъв зор се интересува и той ще й отговори, че изобщо не му влиза в работата, при което тя ще го изпъди и ще повика полиция.
Затова се спотайваше в сенките, нагазил до глезените във вода. Не можеше ясно да обясни кое го бе довело тук. Просто чувстваше, че трябва да дойде. Освен това, беше си наумил да не мръдне от мястото си, каквото ще да става, докато не се убеди, че госпожица Джейнълин още се крепи.
Не я беше зървал от онзи следобед, когато се целунаха и тя му заяви ни в клин, ни в ръкав, че го обича. Не го прие сериозно, разбира се. Кой знае какво я беше подтикнало да го изтърси — я хормон, я прекалено жаркото слънце, я някое хапче против алергия, дето й е изпило акъла. Сигурно сега й идеше да си отреже езика.
Понеже проявяваше разбиране към всеки, който говори без да мисли, напоследък избягваше Джейнълин, за да не я притеснява с присъствието си и да не я принуждава да му дава обяснения за странното си поведение. Можеше да се каже, че и тя всячески го отбягваше.
Тая работа не ще да продължава вечно обаче. Рано или късно ще се срещнат, тъй че защо да не е тая вечер, когато тя има по-сериозни кахъри на главата си. Не е в състояние да облекчи влошаващото се здраве на болната й майка, но поне ще я разтовари от друга грижа. Ще я успокои, че няма намерение да се възползва от думите й, изречени в момент на умопомрачение от неизвестно естество.
В края на алеята блеснаха автомобилни фарове. Стомахът на Буи се сви инстинктивно, когато видя, че колата свърна от пътя в имота на Такетови. Присламчи се по-близо до стената, не желаейки да бъде забелязан, докато не се увери, че е Джейнълин. Разправяха, че Кий държи заредена Берета под седалката на автомобила си. Можеше и да е само слух, но Буи не примираше от желание да го проверява. Ако Кий зърне някой да дебне, току-виж първо стреля, пък едва после почне да задава въпроси.
Фаровете, чиито светлини бяха размити от дъжда, се приближаваха едва-едва. Буи позна колата на Джейнълин. Тя паркира в алеята, слезе и се втурна под капките към задния вход. Мрежестата врата изскърца при отварянето. Беше пъхнала ключа си в ключалката, когато той извика името й.
Тя се сепна и се извърна рязко. Дъждът се стичаше по бледото й лице, което се взираше в здрача.
— Буи! Какво, в крайна сметка търсиш тук?
— Добре ли сте?
— Добре съм, разбира се, но ти си мокър до кости. Откога киснеш тук? Влез вътре.
— Не, ще си вървя вече. — Знаеше, че представлява жалка гледка с тая шапка, от чиято периферия капе вода и с тия подгизнали от коленете надолу панталони. — Само исках да видя дали сте добре след случката тая сутрин. В склада разправят, че госпожа Такет е много зле.
— За съжаление е вярно. — Тя отключи вратата и настоя да я последва вътре. Той неохотно пристъпи в кухнята, но остана до прага.
— Свали си якето — каза тя. — И ботушите. Вир-вода са.
— Не искам да ви притеснявам.
— Нищо подобно. Само ще ида да хвърля едно око на мама и да отпратя Мейдейл, после ще сложа малко кафе. — Тя прекоси тъмната кухня, но на излизане се обърна. — Не си отивай.
Сърцето на Буи щеше да се пръсне от радост, дъхът му секна. При вида му нито изпищя, нито се разтрепери от погнуса, нито повърна. Това беше добра поличба. А сега го молеше, почти горещо, да не си ходи.
— Добре, мем. Няма.
Докато я чакаше, той си махна шапката и влажното яке и ги увеси на една закачалка до задния вход, подпирайки се на куц крак, изхлузи ботушите си един по един и ги остави до чифт други, които бяха явно на Кий. Чорапите му отпред бяха мокри, но, слава богу, поне нямаха дупки.
Пристъпи на пръсти по балатума на пода. Без да пали лампите, се загледа през прозореца над мивката как дъждът капе от стрехите. След няколко минути долови приглушен разговор откъм предния вход и после видя през стъклото как Мейдейл се кандилка покрай локвите към колата си, мъчейки се да запази бухналата си като кошер прическа със смешна найлонова качулка.