Щом усети приближаването на Джейнълин, се обърна.
— Как е майка ви?
— Спи.
— Значи е добре?
— Не съвсем. Не иска да слуша лекарите. Прекалено е вироглава, за да обърне внимание на предупредителните сигнали като тазсутрешния. Не вярва, че състоянието й е сериозно.
— Доколкото съм чувал, ербап жена е.
— Меко казано.
— Може би не е толкова зле, както смятат докторите.
— Може би.
— Те понякога преувеличават, за да си придадат повече тежест и да оправдаят сметката си.
Изнурената й усмивка показваше, че не вярва на думите му и знае, че и той не им вярва.
— Е — обади се тя и се поразкърши, — обещах да направя кафе.
— Не се притеснявайте.
— Не. Искам. И на мен ми се пие. И без това няма да мога да спя, така че е все едно.
Запъти се към килера, но стъпките й бяха провлечени, а гласът несигурен. Не запали лампите, защото сигурно не желаеше да види сълзите в очите й. Но той и бездруго ги виждаше.
Кутията с кафето едва не се изплъзна от ръцете й, когато я слагаше на плота. Дори изваждането на книжния филтър от пакета й коства неимоверни усилия. После разпиля малко зърна, докато загребваше кафе от кутията.
— О, боже. Всичко оплесках. — Тя закърши ръце и прехапа долната си устна, стискайки я между зъбите.
Той се чувстваше излишен като бозка на кастриран шопар.
— Защо не вземете да седнете, госпожице Джейнълин и не ми дадете аз да забъркам кафето?
— Това, което бих искала от теб… — Тя се насили да изрече следващите думи. — Бих искала да…
— Да, мем?
Обърна се и го изгледа умолително.
— Ако не е прекалено нахално, Буи.
— Само кажете.
Тя леко изписка, наклони глава встрани и се люшна напред. Той я улови, обгърна я с ръце, привлече я към гърдите си и я притисна. Беше толкова крехка, че се страхуваше да не й причинява болка, но тя доверчиво положи бузата си на рамото му.
— Буи, какво ще правя, ако мама умре? Какво?
— Ще продължите да живеете, естествено.
— Но какъв ще е тоя живот?
— От вас зависи.
Тя подсмъркна сълзливо.
— Ти не разбираш. Кий и мама са единствените ми близки. Не искам да ги загубя. Ако мама умре, Кий ще се захване със своите работи и ще ме остави тук сама.
— И сама ще се оправите, госпожице Джейнълин.
— Не, няма.
— Защо приказвате така?
— Защото никога не съм имала собствен облик. Хората винаги са ме възприемали във връзка със семейството ми. Аз съм дъщерята на Кларк младши. По-малката сестра на Кларк и Кий. Момичето на Джоди. Въпреки че през последните две-три години аз върша по-голямата част от работата в „Такет Ойл“, всички смятат, че съм пионка в ръцете на майка си. Боя се, че не са съвсем далеч от истината. Тя винаги ме е командвала и аз съм я слушала, отчасти защото обикновено е права, но най-вече като че ли, защото ми липсва увереност и не смея да се опълча срещу нея и да заема различно становище. Никога не съм имала нищо против да й се подчинявам, но като си отиде, какво ще стане тогава? Коя ще бъда? И коя съм аз всъщност?
Той я отдалечи от себе си и внимателно я разтърси.
— Вие сте Джейнълин Такет, ето коя. И това стига. По-силна сте, отколкото предполагате. Когато дойде време да си стъпите сама на краката, ще се справите.
— Страх ме е, Буи.
— От какво?
— Да не се проваля. Да не би да не оправдая очакванията. — Тя се засмя, но тъжно. — Или по-скоро, че ще оправдая очакванията на всички и ще се сгромолясам с гръм и трясък, когато мама няма да е жива да ме води за ръчичка.
— Грешите — каза той и упорито поклати глава. — Натрупали сте достатъчно дълъг опит. Работниците са свикнали да изпълняват заповедите ви. Умът ви сече като бръснач. Винаги съм се мислел за що-годе акъллия. Е, знам някои тарикатлъци, но когато съм с вас, и това е самата истина, чувствам се тъп като галош.
— Не си тъп, Буи. Много си съобразителен даже. Никой друг не забеляза несъответствието в седми кладенец.
— Което излезе едно нищо.
— Не можехме да бъдем сигурни, преди да поставиш допълнителния измервател.
Беше го монтирал между кладенеца и записващото устройство. Отчетените данни съвпадаха. Пробив можеше да има навсякъде по трасето. За да го засече, трябваше да мести уреда, докато определи откъде изтича газ. Току-виж кара така до безкрайност. Беше проверил документите и наистина бе открил, че кладенецът е бил свързан с разширение за изгаряне, което обаче отдавна беше запушено. Чувстваше се като глупак, задето беше вдигнал толкова шум за някаква си дреболия.
Ръцете на Джейнълин още бяха на кръста му и в момента не беше в състояние да мисли за нищо друго. Накрая каза: