Накрая и двамата се обърнаха към мен. Преподобният Хеймарк каза:
— Госпожице Стюарт, бихте ли вразумили този… този… литератор, ако обичате.
Господин Клемънс изсумтя и рече:
— Госпожице Стюарт, ако сме демокрация… а се надявам, че преподобният Хеймарк още вярва в демокрацията… като че ли решаващият глас е вашият.
Помълчах още малко. Халеману ме гледаше ужасен. Двамата мъже ме гледаха със свещеническо раздразнение и литераторски интерес.
Накрая аз казах:
— Трябва да тръгнем. Сега. Тази нощ.
— Но госпожице Стюарт, ами ние… – започна преподобният Хеймарк, червеното му лице се зачерви още повече на потрепващата светлина на свещта.
— Аз гласувам да тръгваме – казах и прекратих всякакви възражения с категоричния си тон. – Не заради страх от някакви таласъми на Сандвичевите острови, а защото имаме ранено дете, което има нужда от помощ и… каквото и да е видял господин Клемънс тази нощ… ние се намираме на езическа свещена земя – или по-скоро, несвещена земя, – из която обикалят разни бродници, които не ни мислят доброто.
Преподобният Хеймарк замълча насред възражението, за да обмисли аргументите ми.
— Момчето казва, че знае как да стигне до селото само на километър и половина на североизток оттук – казах аз. – Точно до това село са се опитвали да стигнат с чичо му и останалите мъже. Детето има роднини в селото, а там живее и така наречената Пеле кахуна, която разбира от народна медицина и може да му помогне. Ако наистина решаващият глас е мой, гласувам да тръгнем към това село веднага.
— Точно така – рече господин Клемънс.
Смръщих му се, докато събирах нещата си.
— Повтарям, че не ме е страх от никой мъж – казах аз. – Още по-малко от безбожници, съставени от мъгла.
Господин Клемънс се зачерви и захапа изгасналата си пура.
Тръгнахме бързо, но без паника. Конете още бяха изплашени, както когато Бродещите в нощта бяха наблизо, и двамата мъже едва укротиха обикновено спокойния ми кон, за да се кача на седлото. Господин Клемънс сложи момчето на седлото пред себе си и то като че пътува достатъчно удобно въпреки раната на главата.
Признавам, че бях стаила дъх, докато минавахме по калната пътека между тези ужасни каменни стени. Почти очаквах някой от боговете, демоните или мъртвите вождове от разказа на господин Клемънс да ни нападне. Беше толкова тъмно, че цели племена канибали можеха да се спотайват зад тези напоени с кръв древни камъни.
Нищо не ни нападна. Халеману посочи към едва видима пътека, която се разклоняваше на изток от пътя, който водеше на север, и ние поехме нагоре по склона на вулкана в беззвездната нощ. Господин Клемънс и детето водеха, моят неспокоен Лео ги следваше, а преподобният Хеймарк беше последен. Усетих, че поглеждам често през рамо, за да се уверя, че свещеникът е зад нас, че нищо люспесто или с огромни зъби не го е свалило от коня и не се спуска към мен. Беше тъмно, но все пак различавах едрата фигура на свещеника и чувах ясно астматичното му дишане.
След малко звездите се появиха в цялата си тропическа прелест и дори на тяхната слаба светлина успявах да видя храстите и цветята, които осейваха вулканичния пейзаж около нас: охиа и охело (вид боровинки), високи папрати, мискантус и голямо разнообразие от растения с гроздове от плодове, които сякаш сияеха в опияняващо синьо на звездната светлина. Имаше и различни палми – макар и не кокосови – и изобилие от храсти, папрати, маслодайни дървета, хлебни дървета, но с изкачването растителността отстъпваше пред първо леките, но после все по-обилни потоци и въжета от лава, наречени пахоехое. Напредвахме бавно, момчето сякаш се събуждаше от дрямката си, за да ни сочи пътя. Конете ни пристъпваха внимателно по гънките и терасите на осеяния с храсти базалт.
Веднъж, някъде по средата на пътя, всички спряхме и се ослушахме, защото чухме някакъв ритмичен звук в далечината зад нас. Сякаш голяма група мъже пееха тихо или вероятно бе просто бумтенето на прибоя – макар че вече бяхме доста далече от брега.
— Бродещите? – прошепна Клемънс, но момчето не отговори, а ние не можехме да го сторим.
Пришпорихме конете и продължихме по-бързо.