Почти се зазоряваше, когато стигнахме в селото – макар че „село“ е твърде грандиозно определение на няколкото колиби, които видяхме в тъмното. Нямаше светлини. Нямаше кучета, които да ни посрещнат с лай. За миг бях убедена, че каквото бе нападнало преподобния Уистър и хората му, е навестило и роднините на Халеману в това село. Но тогава момчето извика нещо на хавайски, различих само думите уахинехаоле, които, разбира се, означаваха „бяла жена“, и уаи лио, което означаваше „вода за кон“, изречени с въпросителна интонация, и туту което, както по-късно научих, означава „баба“. Както и Ка хуакаи о ка По, което помнех, че значи „Бродещите в нощта“.
Внезапно около нас се появиха десетина фигури, които протегнаха ръце. За миг се почувствах като лишена от собствена воля и позволих на тези явно невраждебни ръце да ме свалят от коня. Оставиха ме на земята и ме докосваха с любопитство. Чувах господин Клемънс и преподобният Хеймарк да възразяват, но и те вече бяха свалени от седлата.
Тихият глас на Халеману се чу отново. Една от сенките се приближи и отговори с глас на възрастен мъж. И без повече приказки ние бяхме поведени през провисналите папрати към най-близката и най-голямата колиба.
Селото явно не беше изоставено. Осмина възрастни мъже, три по-млади жени и туту или баба, бяха насядали из дългата колиба. Лицата им и сбръчканите тела вече се виждаха на слабата светлина на две миниатюрни маслени лампи. Ние седяхме сред тях. Господин Клемънс беше срещу мен в този кръг, преподобният Хеймарк беше близо до вратата, а изтощеното дете седеше до бабата в най-тъмния край на колибата. Старецът до преподобния Хеймарк заговори отново. Беззъбата му уста правеше думите му неразбираеми, дори да говореше на английски, но Халеману не срещаше трудности да превежда:
— Дядо пита защо пътувате в тази лоша нощ.
Господин Клемънс отговори:
— Кажи му, че пътуваме към църквата и селото на преподобния Уистър.
Старецът каза нещо на хавайски.
— Дядо казва, че всички в църквата и селото са избити. Никой не е останал жив там. Това е лошо място. Капу. – Халеману изглеждаше някак пораснал, докато изпълняваше ролята си на преводач.
Преподобният Хеймарк каза:
— Попитай дядо си как са били избити свещеникът и хората от селото.
Халеману заговори бавно, очите му се затваряха заради болката от раната. Друг старец от кръга отговори рязко:
— Другият ми дядо казва, че той и другите кахуна по този бряг са се молили за смъртта им – каза безстрастно Халеману.
— За смъртта им? – повтори възмутен свещеникът.
— Да. Но хаоле не умирали, когато се молели за смъртта им, само се разболявали. Затова дядовците, които са най-силните кахуна, започнали старите напеви и отворили вратата за Подземния свят, за да могат еепа, капуа и моко; и самият Пана-ева да излязат и да ни отърват от свещените мъже на хаоле.
— Да ви отърват? – повтори господин Клемънс. Аз усетих как сърцето ми ускорява ритъма си при тези думи на детето.
— Да – каза Халеману и отвори очи. – Дядовците наредиха на чичо ми и на другите воини да ви доведат тук за жертвоприношение. Като най-малкия кахуна, ми беше позволено да тръгна с тях. Беше просто лош късмет, че срещнахме Ка хуака’и о ка По по време на краткия ни път. Пощадиха ме, защото аз нося името на най-славния от аумакуа, който служи на Пана-ева.
Господин Клемънс и преподобният Хеймарк се опитаха да скочат от местата си, но старецът до вратата направи знак с кутрето си и двама силни мъже легнаха на гърбовете им. Колкото и да се бореха, белите мъже не можеха да се освободят. Аз не се и опитвах.
— Халеману – започнах аз.
— Замълчи, жено – каза детето с властен глас, който звучеше много по-дълбок от детски.
Старите мъже започнаха да пеят. Звукът сякаш навлизаше в тялото ми като опиат, вътрешността на колибата започна да потрепва на светлината на пламъчетата, клепачите ми натежаха. Виждах как господин Клемънс и преподобният Хеймарк се борят с песнопението и не успяват повече от мен.
И тогава се обърнах и погледнах Халеману. Тялото му започна да трепти, като далечен мираж в пустиня по пладне. После плътта като че ли се втечни и започна да се променя, течеше като тъмна вода към невидим сифон.
Остана мъгла. Мъглата се променяше и вихреше. Мъглата се издигаше и приемаше формата на човек, но човек с огромен ръст. Главата му стигаше до тавана на колибата на десет стъпки над нас. Гледах как мъглата се вихри на светлината на лампите и после се чу гласът, той идваше от мъглата, с ехо, сякаш огромен звяр реве в края на дълъг тунел.