— А сега ще взема своето! Капу о мое, хаоле канака!
Мъглата с формата на мъж скочи към нас.
Елинор насочи джипа обратно по шосе 11 и измина около километър и половина, преди да свърне към Милолии и Хоопулоа. Но и на този тесен път имаше полицейска барикада.
— Не можем да заобиколим – каза Пол Кукали. – Скалите ще нарежат гумите. – Той слезе и премести барикадата. Елинор продължи напред и после кураторът върна преградата.
Пътят беше много тесен, криволичещ, обграден от познатите пусти черни вулканични полета, които отделяха „Мауна Пеле“ от шосето. Елинор караше бавно, като почти очакваше полицаите да се появят зад следващия завой и да им наредят да се връщат. Нямаше никакви коли.
Милолии, изглежда, беше хавайско рибарско селце, застинало в миналото. Няколкото къщи й се сториха празни и притихнали, а на единствения магазин бе залепено полицейско обявление за евакуацията. То предупреждаваше какви са наказанията за плячкосване. Вятърът се беше променил и сега димът се носеше между кокосовите палми над малките къщи с ламаринени покриви. На пясъчния плаж бяха обърнати канута. През дима пробиваха слънчеви лъчи, които правеха всичко неописуемо красиво.
— Завий по онзи път, който върви успоредно на брега – каза Пол Кукали.
Въпросният „път“ представляваше едва различими коловози в калта сред тропическа гора и после през поле с папрати.
— Хората тук наистина са рибари – каза Пол. – Това е едно от последните истински рибарски села в Хавай. Но изкарват допълнително от отглеждането на антириуми и папрати. Докарали са тази почва с камиони. Както виждаш, по лавата не вирее почти нищо.
Да, Елинор виждаше. Грубата пътека беше напуснала тучните поля и сега джипът подскачаше по камъните в края на един от потоците лава, които се простираха във всички посоки. Пръски се надигаха от разбиващите се в скалите вълни на стотина метра вдясно от тях. На около километър напред парата от потока лава продължаваше да се издига към стратосферата. Димът беше по-гъст и се носеше над черния базалт като мъгла. Елинор продължи на юг успоредно на брега, внимаваше да не нареже гумите на а’а покрай пътеката.
След няколко минути, когато димът стана твърде гъст, Пол рече:
— Спри.
И двамата слязоха от джипа и продължиха пеша. Това беше същият поток лава, който бяха видели на шосето, но изглеждаше два пъти по-висок и покриваше старата а’а и пахоехое. Елинор гледаше стената от пукаща, съскаща и втвърдяваща се лава, която се издигаше поне на три метра от земята и изчезваше на изток и запад в димната завеса. Всички храсти и дръвчета наоколо или бяха изпепелени, или още горяха. Тревата тлееше. Още лава изригваше от десетина пукнатини и се стичаше по земята, подпалвайки останалата трева. Елинор си помисли, че мирише като през есента в Масачусетс, когато беше малка и още не беше забранено да горят сухите листа. Но под тази приятна миризма на горящи листа се усещаше и миризмата на сяра и други отровни газове.
— Предполагам, че няма да караме през това – каза тя.
Пол отстъпи назад и покри устата и носа си с червена кърпа. Очите му сълзяха.
— Господата, които искаш да видиш, живеят на петстотин метра нататък.
Елинор присви очи.
— И ти мислиш, че са още там? Докато се случва това?
Пол сви рамене.
— Е, те са упорити.
— Аз също – каза Елинор. Приближи се до потока и се опита да открие участък, където не се вижда оранжево сияние. Накрая пристъпи напред, покрила лице от жегата, и вдигна крак към един сив скален мехур. Когато стъпи, от изстиващата лава се надигнаха люспи, които изпърхаха покрай нея.
Беше много горещо. Тя съжали, че беше обула маратонките си. Но подметките им не се стопиха, а кората от лава не поддаде, когато тя отпусна цялата си тежест на охлаждащата се скала. Тя пристъпи напред.
— Ще се опитам да премина – каза, като внимаваше да стъпва по твърдия, висок две стъпки хребет.
Пол Кукали изсумтя, но я последва.
Елинор прекоси бавно потока от лава, като пристъпваше много внимателно по хлъзгавата скала. Навсякъде около нея имаше пукнатини, през които струеше жегата на все още течната лава отдолу. Дим, пара и серни изпарения се вдигаха от пролуките, смесваха се с облака дим, който вече затулваше слънцето. Тя усещаше как подметките й омекват, затова тръгна колкото можеше по-бързо, без да се задържа дълго на едно място. Опита се да не мисли какво ще стане, ако пропадне надолу.