— Някъде тук долу – каза Пол Кукали по средата на потока от лава, дълъг към шейсет метра. – Лавата тече като река. Кората над тази река е най-тънка.
— Благодаря – каза Елинор и спря да се изкашля. – Опитвам се да не мисля за това. – Пристъпи отново. Вдясно от нея лавата се изливаше със съскане и пукане в студения океан. Шумът приличаше на шум от статично електричество, но усилен докрай.
Веднъж кората се пропука под краката им като лед и Елинор трябваше не само да издърпа бързо крак, но и да скочи на по-висока гънка от сива скала, за да избегне жегата и лавата, които бликнаха оттам. Постоя разтреперана за миг, преди да продължи. Винаги се бе възхищавала на леля Кидър и нейните приключения в най-дивите части на света преди сто и трийсет години, но сега усещаше нейната смелост вътре в себе си, докато тя бе прекосявала кратера на Килауеа по време на изригването. Вероятно, каза си, сме наследили от нея не само това, че във всяко поколение има по една стара мома. Сигурно има и някакъв ген за лудост. Тя пристъпи отново.
Пожарите от северната страна на потока затрудниха излизането от него, но накрая тя намери място, от което скочи от високата три стъпки тераса на димящата трева. Бързо се отдалечи от жегата и застана за миг на една скала, защото краката й трепереха. Но усещаше и познатото вълнение, предизвикано от адреналина.
Пол се появи до нея. Лицето му беше покрито със сажди – вероятно нейното също – и се мръщеше.
— Господи! – каза той. – И ще трябва да го прекосяваме отново на връщане. Надявам се да не залее джипа ти дотогава.
Елинор си пое дъх. Вероятно трябваше да спре по-далече от потока на лавата. Тя обаче още не беше опитна с вулканите.
Но се уча – помисли си. Те тръгнаха през дима и скалите, следвайки коловозите на пътеката.
Двамата стари кахуна стояха пред старата си каравана. И двамата бяха хавайци, към седемдесетте… поне… и бяха облечени с джинси, избелели западни тениски с джобове и очукани каубойски ботуши. Толкова си приличаха в лицата, в израженията и в позите, че Елинор ги помисли за близнаци.
— Алоха – каза единият, който пушеше цигара – доста странна гледка под гъстия дим, който цял ден затулваше небето, океана и всичко на радиус от петдесет крачки от караваната. – Чакахме ви – рече той, хвърли цигарата и я стъпка с ботуша си. – Влезте, че е задимено.
Караваната не беше голяма и миришеше на бекон и мазнина. Четиримата се натъпкаха на диванчето в кухнята. Елинор и Пол от едната страна, а двамата кахуна от другата. Една старица с кротък поглед и бяла коса седеше на диванче в другия край на караваната. Елинор й кимна, но мъжете – включително Пол – не й обърнаха внимание.
Пол започна:
— Елинор, това са моите прачичовци, Ленард и Леополд Камакаиви. Капуна, това е доктор Елинор Пери. Тя иска да говори с вас.
Леополд, който седеше от външния край на диванчето, облегна ръце на пластмасовата маса и се усмихна. Липсваха му няколко зъба, но останалите бяха много бели.
— Доктор – рече той и кимна, сякаш доволен. – Хубаво че дойде. Боли ме рамото и може да ме излекуваш.
— Аз не съм такъв… – започна Елинор, но спря, осъзнала, че той се шегува. Отвърна на усмивката му. – Е, ще трябва да си свалиш ризата.
Старецът вдигна ръце, сякаш шокиран от това предложение.
— Не, не! Махало нуи, но аз никога не си свалям ризата пред красива уахине, преди да сме ударили по няколко питиета. – Посегна към близкия рафт и взе бутилка и четири прашни чаши.
Ленард Камакаиви не се усмихна, когато каза кисело:
— Пол, това ли е новата ти ипо? Да не си вела кахао?
Пол Кукали въздъхна.
— Не, капуна. Доктор Пери е гостенка на курорта. – А на нея каза: – Капуна означава „дядо“ или „старец“, но и „мъдър човек“. Понякога се използва и по-свободно.
Леополд се засмя.
— Нека ви налея малко мъдрост – рече той и напълни чашите с тъмна течност.
Чукнаха се и отпиха. Изпаренията удариха Елинор в същия миг, в който алкохолът се спусна към стомаха й и го подпали. Имаше чувството, че е отпила керосин.
— Какво е това? – попита, когато успя да проговори.
— Околехау – засмя се Леополд. – Означава „желязно дъно“. Прави се от корен на ти. Варим го в железни казани, оттам и това хау в името му – желязо.
— Е, определено ме повали по околе – каза Елинор и отпи отново.
Дори намусеният Ленард се засмя.