Леополд наля още в чашата й и каза:
— Какво ти трябва, доктор Елинор Пери?
Елинор си пое дъх и реши да си разкрие картите.
— Пол ми каза, че вие сте кахуна.
Двамата мъже я гледаха безизразно. Елинор прие мълчанието им за съгласие.
— В такъв случай – продължи тя – ми е интересно дали сте кахуна ана’ана, или кахуна лапаау. – Първото беше заклинатели, които владеят черната магия. А второто – жреци, които могат да лекуват телата и душите.
— Защо? – попита Леополд и пак показа белите си зъби. – Да не искаш да се молим за нечия смърт?
Ленард махна с ръка към близнака си.
— Има кахуна, които владеят и двете сили – рече той тихо.
Елинор кимна.
— Или близнаци, които ги споделят?
Старците мълчаха.
— Не е моя работа… – започна тя.
— Точно тъй, точно – каза с усмивка Леополд Камакаиви. И отпи от околехау.
— Не е моя работа – продължи тя, – но си мисля, че се опитвате да измолите смъртта на „Мауна Пеле“. Мисля, че вие сте отворили Подземния свят на Милу и сте позволили на старите демони да избягат. Мисля, че вие сте призовали Пана-ева, Нанауе, Ку и останалите. И мисля, че хората умират и вие трябва да прекратите това. – Тя замълча, усещаше как сърцето й бумти. В този момент много ясно съзнаваше, че е на километри от всякаква помощ, сама с трима мъже – а вярваше, че и тримата са кахуна – насред потоци от изстиваща лава. Това бе една от причините да остави бележка на рецепцията за Корди къде отива и с кого.
В настъпилата тишина след думите й се чуваше съскането и пращенето на лавата, която се изливаше в океана на шестстотин метра оттам. Елинор погледна към мръсния прозорец над масата и видя дима. Той създаваше илюзията, че се носят сред облаците. Но може и да се носеха, кахуна може да я отнасяха някъде високо на вулкана, за да я принесат в жертва. Спокойно, Елинор – помисли си. – Овладей се.
Накрая Ленард каза:
— Не сме искали да умират хора. Повярвай ни.
Леополд сви рамене и си наля още.
— Честно да си кажа, не мислех, че старата магия ще свърши работа.
Пол Кукали докосна ръката й.
— Не бяха само чичо Ленард и чичо Леополд. Кахуна от всички острови запяха старите напеви в един и същи ден. Аз съм виновен. Аз им казах, че няма връщане назад, след като съдът отказа да съхрани езерата с риба и скалните рисунки. Чичовците ми обаче казаха, че все пак има начин.
Ленард поклати глава.
— Не беше редно. Казах, че не е редно. Моко е по-добре да останат погребани. Беше по-добре да не призоваваме боговете. – Той отпи голяма глътка.
Ленард е кахуна лапа ау – осъзна тя с шок. – Лечител. Веселият Леополд владее тъмните сили.
И сякаш прочел мислите й, Леополд й се ухили.
— Не можете ли да спрете това? – попита тя.
— Не – казаха и двамата едновременно. Ленард продължи:
— Всички кахуна се опитват от месеци. Никой не искаше да умират хора. Но старите напеви освободиха демоните от Подземния свят. Не знаем как да затворим изхода, за да ги пратим отново в мрака.
— Пеле… – започна Елинор.
Леополд махна с ръка.
— Пеле ни е разгневена… – Посочи отново, този път към дима зад прозорците. – И не ни чува.
— Тя не ни чува от поколения – каза мрачно Ленард. – Изгубихме старото знание. Изгубихме гордостта си. Не заслужаваме да ни чува.
Елинор се наведе напред.
— А няма ли Пеле кахуна? Таен орден от жрици, които да се свържат с Пеле?
Леополд присви очи.
— Откъде знаеш тези неща, хаоле?
— Тя чете – каза Пол Кукали с лека ирония.
Елинор го погледна, после се обърна пак към кураторите.
— Бъркам ли?
— Бъркаш – рече Ленард. – Преди сто години е имало Пеле кахуна. Преди петдесет години е имало Пеле кахуна. Но вече ги няма. Всички жени измряха, без да предадат тайните си. Няма нито една.
— Нито една? – попита Елинор, усещаше, че започва да й се гади. Целият й план отиваше по дяволите. Тя погледна към старицата на дивана, сякаш да потърси помощ, но тя си остана все така безизразна и втренчена, като сляпа.
— Само Моли Кевалу – каза Пол.
Леополд изсумтя.
— Моли Кевалу е пупуле – каза той. – Откачена, луда.
— И не говори с никого – каза Ленард.
Леополд отново махна с ръка.
— Тя живее високо на вулкана, дотам няма път. Трябва да се ходи с дни. Лавата вероятно вече я е убила.
— Но как живее там? – попита Елинор. – Там нищо не расте. Какво яде?
— Жените я хранят – изсумтя отново Леополд. – Жените в селата още мислят, че тя има мана, и й носят храна манауахи – безплатно – от петдесет-шейсет години. Но тя е просто откачена старица. Пупуле.