— Разбира се, шефе – каза Майкълс и закопча сакото си над пистолета.
— Не ти – рече Тръмбо и посочи двестакилограмовия хаваец. – Ти.
Джими Кахекили продължи да си яде тортата и да държи брадвата на плота. Не му обърна внимание.
— Ще ти дам още десет хиляди долара – рече Тръмбо и се обърна към вратата.
Джими Кахекили избърса пръстите си в голите си гърди, завъртя се на столчето, което не се виждаше под туловището му, и тръгна след него.
Кахекили не можеше да се събере в голф количка. Тръмбо реши да вървят пеша. Хаваецът крачеше бързо до него, сянката му падаше над милиардера, докато прекосяваха градината и свиха на юг покрай Корабокрушенския бар.
Тъкмо бяха стигнали големия басейн, когато Тръмбо спря така внезапно, че Джими Кахекили едва не го стъпка. Раменете на милиардера увиснаха.
На пътеката пред него стояха Кейтлин Съмърсби Тръмбо, Мая Ричардсън и Бики. Майрън Кьостлър се облягаше на една кокосова палма и се подсмихваше. Трите жени говореха една през друга, преди Тръмбо да се появи иззад ъгъла. Сега скръстиха ръце на гърдите си и започнаха да се потупват с пръсти по лактите. Вечерната светлина блестеше по дългите им нокти.
— Байрон Тръмбо – каза бавно Кейтлин с нюингландския си акцент. – Точно човекът, който ни трябва.
≈ 18 ≈
Нощта е при Пана-ева и бурята е страшна;
дърветата увиват клоните си;
туптят цветята и листата на лехуа;
гневен е ревът на Пана-ева,
от яростта му е роден.
О, Пана-ева!
Аз ще те сразя.
О, страховита ще е битката ни.
Напев на Хииака срещу враговете на Пеле
18 юни 1866 г.,
в безименно село по брега на Кона
Създанието от мъгла и нощ избра преподобния Хеймарк за своя жертва и го нападна така бързо, че дори господин Клемънс да можеше да помръдне – а той беше удържан от невидими сили, – пак щеше да е твърде късно. Мъжът мъгла, в който се превърна момчето Халеману, скочи като пантера и като че ли обгърна безпомощния свещеник. Преподобният извика, но немощно и сякаш много отдалече. Опитах се да стана, да хукна към него, но бях задържана на място от същата магия, която удържаше и двамата ми спътници. После от кипналата мъгла се надигна рев и страховит звук, какъвто се надявам никога да не чувам отново: сякаш бяха хвърлили месо към някакъв свиреп звяр.
Накрая преподобният Хеймарк спря да се бори и съществото от мъгла – Пана-ева? – започна да добива плътност и стана по-черно от нощта. Ръмженето и скърцането на зъби се превърна в шумно лочене, сякаш звярът пиеше вода от някаква огромна кратуна. После този звук секна.
Старецът, който бе седял до преподобния Хеймарк, напяваше нещо на древен хавайски. Съществото от мъгла като че ли се отдръпна от безжизненото тяло на нашия приятел и внезапно… се промени… в нещо огромно и люспесто, не изцяло влечуго, но и съвсем не човек, което клечеше в тъмния ъгъл.
Старците продължиха да пеят на своя протяжен език. Чувах, че името Пана-ева се повтаря често. Човекът влечуго като че ли се олюляваше в ритъма. Човешките му очи се стрелкаха наляво-надясно на светлината на свещта, гледаха почти подигравателно мен и господин Клемънс. Острите му зъби бяха влажни. Дългият език изскачаше навън, вкусвайки въздуха. Аз погледнах господин Клемънс, но той се взираше ужасен във влечугото. Устата му зееше отворена под мустаците, а очите бяха ококорени. Погледнах пак към преподобния Хеймарк, но той беше напълно неподвижен. Може би се беше случило най-лошото.
Накрая старците спряха да пеят и станаха, един по един излязоха от колибата, докато останахме само аз, господин Клемънс, старицата в сенките и тялото на нашия другар. Както и създанието, наречено Пана-ева.
То заговори:
— Душшшшите ви cсcca мои, хаоле. Ще ссссе върна за тях. – И тогава като че ли се закопа в меката пръст на пода и изчезна. Сякаш освободена от невидими окови, аз почти политнах напред, така здраво ме бяха удържали те и така усилено се бях опитвала да се освободя.
С господин Клемънс отидохме при свещеника. Докато аз търсех пулс, журналистът се вгледа в голямата дупка, през която бе изчезнало създанието.
— Интересно – каза той. – Много интересно.
Погледнах го възмутена.
— Преподобният Хеймарк е мъртъв – казах аз. – Няма пулс. – Но по-стъписваща беше температурата на тялото му: кожата му беше много студена. Във втренчените му очи можеше да се образува лед, а тялото му беше твърдо като замразено телешко.