— Застреляйте ги – каза тя. За първи път забелязах, че устните й не се движат. След всичко случило се обаче това не ми се стори особено странно.
Господин Клемънс кимна, сякаш беше напълно съгласен.
— Само едно нещо – каза той. – Или по-скоро… няколко. Как да намерим входа към Подземното царство? И… а… откъде да купим масло от гнили кукуи и да намерим иеие?
— ВЪРВЕТЕ! – нареди старицата и посочи към вратата. Каза го с тон на родител, който вече е изгубил търпение към хленченето на детето си.
Ние излязохме, като преди това погледнахме отново към безжизненото тяло на преподобния Хеймарк, който лежеше на земята в колибата. Старицата се бе върнала на мястото си в тъмния ъгъл.
Отвън мъжете ни изгледаха, сякаш изненадани, че сме живи. Прекъснаха напева си и тръгнаха към нас, когато господин Клемънс развърза конете и ми подаде юздите на Лео. После извади револвера от палтото си и се прицели в голите гърди на вожда на малката група. Дръпна назад петлето със силно щракане. Хаваецът вдигна ръце, озъби се в глупашка усмивка и отстъпи назад.
— Понякога и магията на хаоле върши работа – каза господин Клемънс и се качи със сумтене на седлото. Потеглихме от ужасното селце по пътя, по който бяхме дошли, като напредвахме внимателно по опасните тераси от лава надолу по склона.
Зад нас, зад димящия вулкан, небето започваше да изсветлява на изток.
— Какво ще правим? – попитах, когато най-сетне се отдалечихме на безопасно разстояние от селото.
Той прибра револвера си.
— Най-разумно е да отидем в Кона и да търсим помощ. Всъщност това е единственото разумно нещо.
Погледнах назад към тъмните скали в далечината, които скриваха селото.
— Но преподобният Хеймарк…
— Наистина ли мислите, че можем да го съживим? – попита ме той, гласът му бе остър като скалите, по които минавахме. – Все пак – продължи – такова чудо не е извършвано от доста години.
Аз мълчах. Усещах парене в гърлото си и признавам, че бях на ръба на сълзите.
— Е, добре – въздъхна той. – Сред тази лудост няма причина да търсим разумно решение сега. Ще слезем в Света на призраците.
— Но как ще го открием? – попитах аз и потърках очи.
Той дръпна юздите, за да спре коня си. Аз го следвах и не бях поглеждала напред, откакто напуснахме селото. Сега го сторих. На десетина метра пред коня на господин Клемънс над черната а’а се рееше нещо като блуждаеща светлина – кълбо син огън, подскачащо на шест Стъпки над пътечката. Сякаш ни чакаше като търпелив планински водач, който е спрял заради бавни клиенти.
Господин Клемънс потегли отново през базалта. Кълбото от светлина се рееше пред нас като куче, което е пуснато да си поиграе.
Погледнах към бавно изсветляващото небе, като шепнех може би молитва, и пришпорих уморения си кон.
Една сянка падна над страницата. Корди Стъмпф присви очи към собственика й.
— Интересна книга? – попита Елинор.
Корди сви изгорелите си от слънцето рамене.
— Героите са интересни, но сюжетът не става.
Елинор се засмя и седна на шезлонга до нея. Вятърът сега беше от югозапад и прочистваше брега от дим. Небето над палмите синееше. Корди беше обърнала шезлонга си с гръб към плажа, за да може слънчевата светлина да осветява страниците. Сенките на палмите се издължаваха по тревата.
— Сериозно, какво мислиш? – каза Елинор.
Корди си отбеляза страницата с разделител от списание и затвори кожения дневник.
— Мисля, че разбирам защо си дошла тук, Нел.
Елинор я погледна. Кръглото лице на Корди беше розово от слънцето, но под розовината бе бледо, а устните й бяха бели. Елинор знаеше, че я боли. Сложи ръка на покритата й с лунички предмишница.
— Добре, знаех си, че ще разбереш.
— Прочетох го целия и сега просто го преглеждам отново – каза Корди. – Подробностите ми се струват важни.
Елинор кимна.
— А ти какво прави днес, Нел? Размотава се с куратора?
— Нещо такова. – Елинор й разказа за разговора с кахуна. – Когато се върнахме, поговорихме още малко. Не е била негова идеята да се призоват старите богове и да се отвори порталът към света на Милу… техния Подземен свят… но когато чичовците му го предложили, той се съгласил. Той самият е кахуна, но начинаещ.
— Нещо като послушник? – каза Корди.
— Да.
— Е, а ти каза ли му, че твоята пра-пра-пралеля е видяла как неговите пра-пра-прадядовци са прецакали нещата също като него и чичовците му?
— Не – каза Елинор. – Но той знае, че имам достъп до някаква информация за онова време… нещо, което Марк Твен никога не е публикувал.