Корди се усмихна.
— Ами ти? – попита Елинор. – Спокойно ли прекара деня?
Корди се усмихна.
— Да. По-рано излизах с каяк в залива. Малко поплувах.
Елинор я погледна изненадана и Корди й разказа случилото се. Говореше безизразно. Когато приключи, Елинор се опита да заговори… но затвори уста… поклати глава и опита отново:
— Мисля, че си попаднала на Нанауе. Мъжът акула.
Корди пак се усмихна.
— Не се изплаших от мъжката част. Малко се притесних от акулската. – Тя вдигна дневника. – Леля ти не говори много за Нанауе. Знаеш ли нещо повече за него?
Елинор прехапа устна и накрая каза:
— Само това, което казват легендите.
— Не знам какво казват легендите, Нел. Знам само, че онзи гадняр с гърбицата със зъби отхапа голямо парче от каяка ми. И искам да науча нещо повече.
Елинор се взираше в нея.
— Корди, ти като че ли не се смущаваш много от това.
— Au contraire, mi amiga – каза Корди. – Винаги съм се притеснявала, когато някой се опита да ме изяде.
— Знаеш какво имам предвид – каза Елинор. – Говоря за… колко невероятно изглежда всичко. Говорим за невъзможни неща.
Усмивката на Корди помръкна. Тя погледна към грубите си ръце.
— Нел, може да се каже, че аз така и не излязох напълно от моята малка митопоетична вселена. Когато бях малка, се случи нещо, което ме подготви за… е, предполагам, че ме подготви да вярвам предимно на сетивата си. Нещо във водата се опита да ме убие днес. Искам да разбера какво е.
Елинор кимна съвсем леко.
— Преди много време, скоро след като първите хавайци се заселили на островите, имало бог на име Камохо-алии, Краля на акулите. Като при повечето хавайски богове той се появява в първичната си форма – като акула – или като човек. Накрая Камохо-алии се влюбил в човешка жена на име Калеи. Той излязъл от водата в северната страна на този остров – Големия остров – и приел формата на човек, оженил се за Калеи. Те живели в долината Вайпио, която прекосява целия остров оттук… до северния бряг. Родило им се момче, което нарекли Нанауе. Детето се родило с лека гърбица и на тази гърбица имало родилен белег… във формата на зъби на акула.
Елинор замълча. Корди се усмихна криво.
— Продължавай, Нел. Харесва ми как разказваш.
— Ами според легендите Камохо-алии се върнал в морето и изоставил жена си…
— Типичен мъж – каза Корди.
— Оставил я, но я предупредил, че никой не бива да вижда родилния белег на Нанауе и че не бива да позволява на момчето да яде плътта на животни. Калеи изпълнила заръките на съпруга си и опазила Нанауе, докато той пораснал… покривала порастващата му гърбица с капа и не му давала месо. Когато станал мъж обаче, той започнал да се храни в къщата на мъжете и показал неутолим глад за месо. Когато плувал – което винаги правел сам, – се превръщал в нещо по-подобно на акула, отколкото на човек… Според някои легенди той бил изцяло акула, други казват, че все още запазвал нещо от човешката си форма…
— Втората легенда е вярната, продължавай – каза Корди.
Елинор сви рамене.
— Ами, това е. Накрая тайната на Нанауе била разкрита. Той имал лошия навик да примамва местни хора във водата… най-много обичал сладководния басейн под водопада Вайпио… където ги нападал и изяждал. Когато селяните се обърнали срещу него, той избягал в морето, но не могъл да живее дълго в океана. Легендите казват, че група кахуна го гонили до Мауи, близо до селото Хана, и после на остров Молокаи. Накрая го заловили и го върнали на Големия остров. Тук легендите се различават. Някои казват, че бил насечен на късове на хълма Пуумано. Други казват, че е бил прокуден в Подземния свят на Милу с другите демони и злите полубогове, когато Пеле ги победила през 1866 година.
Корди кимна и потупа дневника на леля Кидър.
— Да, предполагам, че знаем коя версия пропуска вода. – Устните й потрепнаха в усмивка. – Така да се каже.
Елинор се облегна в шезлонга си. Цялото тяло я болеше, макар че не знаеше дали от усилията през деня, или от напрежението. Небето сивееше на изток от пламъците, които бе видяла по-рано, но бризът от югозапад още прочистваше небето над „Мауна Пеле“. Тя се опита да си представи как просто си почива в този курорт: играе тенис с някого, плува в красивия залив, без да се страхува от хора акули, тича през полето със скалните рисунки, без да вижда подземни факли, и се разхожда по тъмно, без да очаква някой да изскочи от храстите. Тази представа беше много приятна – но скучна.
— Искам да науча повече за тези легенди – каза внезапно Корди Стъмпф и й върна дневника. – Ако ще действаме заедно тази нощ, трябва да знам всичко.