Тръмбо измина няколко крачки, зави зад завоя, извън видимостта на жените, и въздъхна.
— Хайде, Джими – рече той. – Трябва да побързаме и да приберем Съни Такахаши, преди Сато да се е изнервил.
— Ти си лоло, брато. Тия хеоле уахине бяха бая ху ху.
— Аха, да – рече Тръмбо и хукна по пътеката през полето със скалните рисунки. – Както кажеш.
Фредриксън чакаше в края на пътеката, където започваше полето от а’а. Държеше пистолет и се озърташе през рамо към скалите, когато Тръмбо и гигантът се приближиха.
— Къде е той? – попита Тръмбо. Видя как Фредриксън зяпва при вида на Джими с брадвата. – Не му обръщай внимание. Къде е Съни?
Фредриксън облиза устните си.
— И Дилън… и Дилън е тук.
— Не ми пука за Дилън – сопна се Тръмбо. – Искам Съни Такахаши. Ако си ме довлякъл тук за зелен хайвер… – Милиардерът и огромният хаваец пристъпиха напред в унисон.
Фредриксън отстъпи към черното поле.
— Господин Тръмбо, сър… не. Искам да кажа, ще видите… Не съм се обаждал на никого, защото той каза… – Обърна се и ги поведе към скалите.
Дупката се намираше на стотина метра от пътеката.
Ако се съди по строшените скали по ръба на кратера, проходът на лавата се бе отворил само преди часове. Фредриксън се приближи плахо до отвора с вдигнат пистолет. Тръмбо го последва нетърпеливо. Джими Кахекили остана назад.
— Какво толкова трябва да… – започна Тръмбо и замълча.
Проходът на лавата не беше много дълбоко под повърхността тук, вероятно на четири метра. Стената му откъм океана се беше срутила, но маука, или стената откъм планината, беше непокътната – черен елипсовиден отвор в земята.
И точно в тази черна елипса стояха началникът на охраната Дилън и добрият приятел на Хироши Сато Цунео Такахаши – Съни. Заедно с глиган с размерите на малко пони. Дилън и Съни бяха голи. Телата им сияеха с бледозелена светлина, сякаш са били потопени във фосфоресцираща боя. Очите им бяха отворени, но втренчени невиждащо право напред, като в транс. Глиганът стоеше между тях. Гърбът му се извисяваше над раменете на Дилън. Това привидение имаше скупчени черни очи от двете страни на зурлата. Тръмбо ги преброи – общо осем. Те светеха ярко и му заприличаха на оранжевия бански на Мая, който отразяваше вечерната светлина. Прасето отвори уста и им се ухили. Зъбите му приличаха на човешки – големи, но човешки.
Тръмбо се обърна към Фредриксън. Охранителят само сви рамене.
— Той ми каза да не викам друг освен вас, шефе.
— Той? Кой по дяволите…
— Аз – каза глиганът.
Тръмбо се обърна и извади браунинга от колана си. Прасето се усмихна още по-широко. Осемте очи изглеждаха влажни и весели.
— Какво… – започна Тръмбо. Забеляза, че гласът му трепери леко, също като пистолета. Стисна браунинга и с другата ръка.
— Не, не, Байрон – каза глиганът. – Няма нужда от това. Имаме твърде много общо, за да си съсипваме така отношенията. – Гласът беше дълбок, какъвто и се очакваше от петстотинкилограмов глиган.
Байрон Тръмбо усети как по гърдите му се стича пот под широката риза. Обърна се към Джими Кахекили, но хаваецът бе изчезнал. Беше хвърлил дори брадвата си от бързане.
— Пссст – каза глиганът. – Насам гледай.
Тръмбо се обърна към дупката. Ухиленият глиган и двамата голи мъже още бяха вътре.
— Дилън! – извика Тръмбо. Бившият шеф на охраната не потрепна. Очите му си останаха отворени и изцъклени над черната брада.
— Не, не – каза пак глиганът. – С мен трябва да си поговориш Байрон.
Тръмбо облиза устни.
— Добре. Какво искаш?
— А ти какво искаш, Байрон? – каза веднага глиганът.
— Искам Съни Такахаши. Дилън си го задръж.
Огромното прасе се изкикоти. Звукът беше като свистене от надуване на гигантски мехове и тракане на камъчета в глинена купа.
— Тц, тц, тц. Не е толкова просто. Трябва да си поговорим.
— Майната им на приказките – каза Тръмбо и се прицели между двете групи очи на създанието.
— Ако дръпнеш спусъка – рече разговорливо прасето, – ще изляза, ще ти извадя карантиите и ще ти сдъвча топките като захаросани ябълки.
— Ще трябва да се наредиш на опашката – каза Тръмбо, като стискаше стабилно пистолета.
Прасето се изкикоти отново.
— Искаш този – рече и побутна със зурлата си хипнотизирания японец.
Тръмбо кимна.
— Е, вземи го, щом толкова го искаш. – Осемте очи примигнаха и двамата изцъклени мъже се обърнаха и навлязоха навътре в прохода на лавата, където изчезнаха от поглед. – Трябва само да слезеш долу и да си поговориш с мен по въпроса. – Чудовището се обърна изящно, почти изискано, и заприпка към мрака. Озърна се над четинестото си рамо, очите му вече не бяха така игриви. – Но не се бави много, Байрон. Нещата тук ще станат много интересни след няколко часа. – И се скри в мрака.
Тръмбо чуваше как тропотът на глигана отеква в базалта, а после настъпи тишина. Свали пистолета.
— Мамка му, мамка му, мамка му – каза Фредриксън и седна тежко на скалата. Лицето му в момента беше по-скоро сиво, отколкото кафяво.
— Не ми припадай сега, по дяволите – каза Тръмбо. – Наведи си главата между коленете. Точно така.
Фредриксън го погледна изцъклен.
— Мислех, че съм превъртял. Че съм надрусан… ама аз не се друсам. Той… то… това нещо ми каза да те извикам по радиостанцията…
— Добре – каза Тръмбо и плъзна пищова в колана си. – Каза ли на някой друг?
Фредриксън беше провесил ръце от коленете си и дишаше тежко.
— Не. Прасето каза, че ще ми направи червата на жартиери, ако се обадя на друг… точно така каза… ще ги направи на жартиери.
Тръмбо обмисли това за миг и рече:
— Добре.
Фредриксън вдигна глава. Като че ли се съвземаше.
— Нали няма да слезете там, господин Тръмбо?
Тръмбо го изгледа.
— Не мисля – добави бързо охранителят. – Но ако съберем всичките си хора и хората на Сато и вземем очила за нощно виждане, автомати и…
— Млъкни – каза Тръмбо. Погледна си часовника. – Мамка му, закъснявам за срещата с Хироши. – Посочи към Фредриксън. – Ти стой тук и дръж канала отворен. Аз ще…
Другият скочи веднага.
— А, не, няма да остана тук сам в шибания мрак с някакво шибано прасе долу…
Тръмбо се приближи бързо и го зашлеви силно, два пъти.
— Ти оставаш тук. Направи го и ще ти дам десет хиляди долара. Десет бона само за тази вечер. Можеш да избягаш като Степин Фечит, ако онова чудо излезе от дупката си, но ми кажи по радиото. Разбра ли? Ако ме прецакаш, Фредриксън, ще направя всичко необходимо да прецакам и теб, и цялото ти семейство… до шибаните пети братовчеди. Разбрахме ли се?
Охранителят само го гледаше втренчено; зловещо приличаше на Съни и Дилън.
— Добре – каза Тръмбо. – Ще изпратя някого да ти донесе храна по някое време. – Потупа застиналия мъж по рамото и тръгна бързо към пътеката и „Мауна Пеле“.
Вятърът пак духаше от юг. Беше горещ и някак лепкав.
Тръмбо си спомни, че наричат този вятър кона и на него е кръстен целият този участък от брега. Облакът пепел от изригванията не беше проблем, но димът от потоците лава на юг пак се носеше над брега на плътни сиви, подобни на буреносни облаци.
Беше захладняло, сякаш слънцето вече бе залязло. Сенките изчезваха със сгъстяването на дима и над всичко се спускаше воал от сумрак. Палмите шумяха и си шепнеха нещо, горещ вятър се носеше през а’а.
Тръмбо си погледна за последно часовника и забърза към притъмнелия оазис от дървета.