— Късмет, Нел – прошепна Корди. После се върна към оазиса от сгъстяващи се сенки, който се наричаше „Мауна Пеле“.
≈ 19 ≈
Сияйните богове на отвъдното.
Сияят във Вавау боговете на нощта.
Боговете се събират за Пеле.
Молитва на Пеле
18 юни 1866 г.,
в безименно село по брега на Кона
Слънцето още не беше изгряло над вулкана зад нас, облаците се събираха, но небето бе посивяло, когато блуждаещата светлина ни отведе до входа към Подземния свят на Милу.
Последният участък от спускането към брега бе по черен път с почти еднаква ширина. Моят кон пристъпваше по него от няколко минути, когато чух промяна в тропота на копитата му. Погледнах надолу в сумрака. Тук пътят вече беше покрит с каменни плочи, очевидно древен и изграден с голямо умение. Камъните бяха гладки и протрити.
— Прилича на древните пътища, които извеждат от Рим, на ротогравюрите – каза господин Клемънс, като изостана, за да се изравни с мен. Пред нас кълбото от синьо сияние се носеше като ловно куче по следа през полето. Изтощените коне го следваха без никакъв страх.
— Ще ми се да отивахме в Рим – казах аз и осъзнах колко съм изморена и потресена.
Господин Клемънс изсумтя в съгласие.
— Да, щеше да е по-приятно да посетим папата, отколкото очакващата ни аудиенция с Краля на призраците.
Въпреки че въздухът се затопляше, аз потреперих.
— Не бива да се шегуваме така – казах. А после, усетила, че съм твърде рязка, попитах: – Ходили ли сте в Рим?
— Уви, не – каза той, – но се надявам да видя цяла Европа, преди да остарея. Ако остарея, разбира се… – Той ме погледна, като че ли смутен, че ме е притеснил. – А вие били ли сте в Рим, госпожице Стюарт?
Въздъхнах. От умора.
— Тъкмо започнах с пътешествията, господин Клемънс. Не съм обикаляла много света и най-голямото ми съжаление е, че няма да доживея да го видя целия. Надявах се да посетя Рим на това пътуване.
Той изви вежди.
— Но нали казахте, че пътувате на запад през Тихия океан…
— Да, след като видях Скалистите планини и описах пътешествието си през тях… – замълчах, шокирана, че съм се издала така.
— Вие пишете! – извика господин Клемънс. – Пътеписи! О, значи сте колега.
Погледнах към ръцете си, бях ядосана на себе си, че съм признала подобно нещо, и заради изчервените си бузи.
— Само записи в дневника ми, които изпращам на сестрите си. Те ще бъдат… за лична употреба… няма да е истинска книга.
— Глупости! – извика господин Клемънс. – Значи съм пътувал с писателка, без да зная. Всеки от нас се е отказал от някаква честна работа заради разбойническото удоволствие на перото.
Аз стиснах здраво юздите и се опитах да сменя темата.
— От Сандвичевите острови смятам да отида в Австралия. После ще се върна в Япония. След това вероятно Китай… Имам братовчед, който е мисионер там… след това Индия и по суша към Светите земи… накрая Европа… Рим… – Замълчах, възмутена от словоохотливостта си.
Господин Клемънс кимаше, сякаш впечатлен.
— Доста впечатляващ маршрут за една млада дама, която пътува сама. – Той потупа джобовете на палтото си, сякаш търсеше пура. Смръщи се и каза: – И колко време сте отделили за това околосветско пътешествие?
Вдигнах лице към свежия вятър, който полъхваше от гората между нас и брега. Океанът вече се виждаше, сияеше с отразената светлина на небето.
— Година. Или две? Повече? Няма значение.
— Значи няма какво… да ви задържа в Охайо? – попита той.
Не отговорих директно, а казах:
— Татко ми остави значително наследство. Няколко години страдах от хронични заболявания. Лекарят ме посъветва да пътувам.
Очите на господин Клемънс просветнаха.
— Едва ли е очаквал пациентката му да обиколи света. – Той вдигна крак и го преметна на седлото най-нехайно. Ботушите му бяха прашни. – Ако лекарят ви знаеше какви приключения ви очакват на Сандвичевите острови, едва ли щеше да ги включи в препоръките си.
Погледнах надясно, отчаяно търсех начин да сменя темата.
— Колко странно – казах. – Прибоят е само на километър и половина от нас, но се чува толкова ясно.
Господин Клемънс погледна през рамо към далечните вълни долу.