— Виждали ли сте любимото развлечение на езичниците тук? – попита той.
Поклатих глава. Конете пристъпваха по гладките камъни. Блуждаещата светлина вече ми се струваше почти нещо обикновено сред мътилката на умората в главата ми и след шока от смъртта на преподобния Хеймарк.
— Яздят вълните – каза червенокосият кореспондент, като потупа пак джобовете си, сякаш в тях магически щеше да се появи пура. Явно нямаше такава.
— О… Не, но съм чувала за това в Хонолулу. Не съм го виждала.
— О, великолепен спорт. – Той зае нормална поза на седлото. – На втория ден в Оаху се натъкнах на група голи местни дами, които се къпеха и яздеха вълните в морето. Седнах до дрехите им, за да не ги открадне някой. Започнах да ги моля да излязат, защото морето ставаше бурно, но те като че ли не се страхуваха и продължиха със спорта си.
Погледнах надолу и не казах нищо. Не исках този дързък млад мъж да види усмивката ми. Внезапно си спомних думите на старицата – „Ще се отървете от нелепите хаоле одежди, с които сте покрили телата си…“ – и усмивката ми повехна.
— Постепенно – продължи господин Клемънс – и млади мъже от селото се присъединиха към дамите и аз много се заинтригувах от тяхното яздене на вълните. Всеки езичник имаше къса дъска, лягаше на нея и започваше да гребе навътре, после я хвърляше върху гребен на вълна и скачаше на нея. Беше невероятна гледка, госпожице Стюарт. Най-добрите от тях – мъже или жени – се носеха към брега като снаряди, като експресни влакове! Междувременно езичниците балансираха на един крак, махаха си един на друг, заставаха на ръце, сплитаха си косите, докато дъските им се носеха към брега на гребените на вълните.
Отново се усмихнах, този път за да покажа изумлението си, и попитах:
— А вие опитахте ли този спорт, господин Клемънс?
— Разбира се! – каза той. Смръщи се при спомена. – Признавам, че се провалих. Успях да насоча правилно дъската – и в правилния момент, – но не успях да се кача на нея. Тя се блъсна в брега след миг, без моя милост, а аз пък се блъснах в дъното с доста вода в дробовете си. Подозирам, че никой освен местните не би могъл да усвои този спорт.
Небето вече просветляваше, слънцето всеки миг щеше да се подаде над върха на вулкана на изток, но облаците се носеха ниско и навъсени към океана и въпреки насрещния вятър се усещаше миризмата на дим.
Въздъхнах отново. Знаех, че тези закачки на спътника ми имат за цел да ме ободрят и да ме разсеят от ужасите, които ни очакваха, но силната тревога все така се рееше из мен като блуждаещата светлина пред нас, която вече се бе откъснала от древния каменен път и се носеше над полето от а’а към брега. Конете се поколебаха за миг, не искаха да се връщат към трудния преход през острите камъни, но ние ги пришпорихме и те се подчиниха. Топката син газ като че ли ни изчака да навлезем в полето от лава, но сега отново продължи напред.
В опит да заговоря в същия дух, небрежният тон на господин Клемънс беше заразителен, аз казах:
— Опасявам се, че ще ми е трудно да изведа призраците на хаоле от Подземния свят… тъй като не вярвам в призраци.
Той се прокашля, сякаш ще каже поредния си анекдот, и отвърна:
— Аз също, до една есен преди две години в Карсън Сити, когато… – Замълча и дръпна рязко юздите на коня. Пред нас се издигаше стръмна стена от лава, може би тристаметров огнен водопад, застинал в нещо като каменен амфитеатър, който водеше към широк залив. Прибоят шумеше само на петстотин метра под нас. В този амфитеатър имаше кокосова горичка и няколко порутени колиби.
— Мисля, че това е заливът Кеалакекуа – каза тихо господин Клемънс, сякаш можеше някой да ни чуе. – Където са убили и изяли капитан Кук преди години.
Както и да се казваше заливът, странният обръч от набраздена скала бе разцепен от тясна дълга пукнатина – очевидно пропадналият таван на една от многото лавови тръби, които бяхме видели по време на пътуването. По нея пое блуждаещата светлина. Земята се спускаше и отворът към пукнатината заприлича на вход на пещера.
Конете не искаха да приближат и на трийсет крачки до този отвор. Ние слязохме, господин Клемънс ги върза и спъна, взе намотано въже от седлото си и тръгнахме бавно към отвора.
Все пак усещането за навлизане в пещера беше подвеждащо; дори тук, където земята пропадаше сред гънките на лавата, пукнатината бе по-скоро вертикална. Заради надвисналите скални отломки от пропадналия таван не можеше да се види дали е дълбока шест, или шестстотин крачки.