Моят спътник върза в края на въжето един малък камък и го хвърли в отвора пред краката ни.
— Трябва ни лот – каза той някак разсеяно. Камъкът се удари в скала на по-малко от двайсет стъпки дълбочина.
— Добре – каза той, издърпа въжето и го нави с отработена лекота. – Марк твен, струва ми се. – Той хвърли отново, този път по-далече. – Да.
Аз показах, че не разбирам.
— Това е стар термин от речното корабоплаване – каза господин Клемънс. – Означава, че лотът показва дълбочина от два фатома. Три метра и половина. Достатъчно дълбоко, за да премине кораб. Добра новина за капитана. Всъщност аз толкова много харесвам този термин, че когато изпратих статията за „Стършел“ миналата седмица…
— Как ще се спуснем на три метра и половина дълбочина? – попитах аз, не исках да го прекъсвам, но бях по-заинтригувана от предстоящата ни задача, отколкото от странните термини.
— Старицата каза нещо за въже от иеие – отговори той. – Но според мен това въже ще е по-подходящо… – Той спря и се вгледа над рамото ми с така странно изражение, че аз веднага се обърнах.
Една млада жена стоеше на няколко крачки зад мен. Не бях чула приближаването й, макар че под нашите обувки хрущяха и стържеха камъчета. Тя беше местна, млада, красива, със сияеща кафява кожа и тъмни очи. Косата й бе спусната и лъскавочерна като гарваново крило. Държеше две неща в тънките си ръце – запушена кратуна и нещо като намотка от сплетена лиана.
Преди да заговорим, тя каза:
— Трябва да побързате. Пана-ева и другите спят за кратко след изгрев, но спят леко и се будят лесно. Бързо, свалете тези хаоле одежди…
Гласът й беше млад и звънлив, мек, с местната напевност, която издължаваше английските гласни… и определено беше по-млада версия на гласа на старицата.
— Бързо! – каза красивата млада жена и посочи с ръката, на която бе окачено въжето. – Съблечете се.
Ние с господин Клемънс се спогледахме.
— Уил, току-що спорих с прасе – каза Байрон Тръмбо, като гаврътна втората чаша водка с лед. – С шибано прасе.
Уил Брайънт кимна, погледна към Хироши Сато и другите около дългата маса.
— Знам. Госпожа Тръмбо отказва да си тръгне, а адвокатът й настоява, че ние…
— Не с това прасе – каза Тръмбо, като се обърна бързо и избърса устата си. – Говоря ти за истинско прасе. Глиган. Дива свиня. Огромна, шибана свиня.
Помощникът присви очи насреща му и не каза нищо.
— По дяволите, не ме гледай така! – изрева Тръмбо толкова силно, че Сато, старият Мацукава и доктор Тацуро се втренчиха в него.
Тръмбо се извърна и дръпна Уил към себе си.
— Не ме гледай така, сякаш съм откачил – прошепна дрезгаво. – Сериозно ти говоря… в една дупка в земята имаше огромно диво прасе. При него е Съни Такахаши… който свети като шибан часовник от петдесетте, Уил… и то… има… осем очи. Прасето. – Тръмбо го стисна под лакътя. – Вярваш ли ми? Кажи ми, че ми вярваш.
— Вярвам ви, господин Тръмбо – каза Уил Брайънт и внимателно освободи ръката си.
Тръмбо присви очи с подозрение, но Уил Брайън кимаше.
— Напоследък тук стават доста странни неща. Щом казвате, че сте спорили с прасе… значи сте спорили с прасе.
Милиардерът го потупа по рамото.
— Ето това харесвам в теб, Уил… под харвардското лустро бие сърце на истинско кораво копеле. Не се обиждаш, нали?
— Не се обиждам, шефе – каза Уил Брайънт. – Но трябва да ви кажа, че намерихме Съни Такахаши…
Тръмбо едва не изпусна бутилката с водка, докато си наливаше.
— Върнал се е? От дупката? Прасето го е пуснало?
— Не знам нищо за прасето – рече Уил, – но намерили тялото на Съни в един от хладилниците в ресторанта. Доктор Скамахорн казва, че вероятно е умрял преди дванайсет часа. Не съм информирал господин Сато и хората му, защото знаех, че ще искате да научите пръв. Тялото на шефа на охраната Дилън също е там. Опитахме се да се свържем с вас, но не отговаряхте по радиостанцията. Скамахорн иска да направи аутопсия, след като се обадим на полицията и…
Тръмбо стисна отново ръката му и го издърпа от масата.
— Къде е тялото?
— Кое…
— На Съни! – Тръмбо пак сниши глас. – На Съни. Не ми пука за Дилън. Къде е то?
— В лечебницата. И двете тела бяха отнесени там преди двайсет минути.
Тръмбо заби дебелия си пръст в слабите гърди на Уил.
— Обади се по радиостанцията… не, отиди лично. И се погрижи трупът на Съни… мамка му, и двата трупа… да бъдат върнати във фризера. И ги заключи. Не казвай на никого.