Този път Уил Брайънт наистина го изгледа много странно.
— Шефе, всичко свърши. Сато няма да подпише вече, след като приятелят му беше убит тук. Всичко свърши. Трябва да…
Тръмбо го повлече още по-далече от партито.
— Не, не, ти не разбираш. Аз видях Съни Такахаши преди няма и половин час. Да, наистина светеше и се клатеше като шибано зомби, но беше Съни. Ако е мъртъв и замразен от дванайсет часа, както смята Скамахорн, това означава, че прасето държи духа му като заложник…
— Духа му? – попита Уил Брайънт. Той не беше пил, никога не пиеше, но сега посегна към бутилката с водка.
— Призрак, дух, каквото и да е, мамка му – каза Тръмбо, като сниши възможно най-много глас. – Не знам нищо за тези хавайски религиозни глупости. Но прасето беше готово да ми даде Съни… той, то… прасето знаеше, че Съни е важен за мен, и беше готово на сделка. Не знам нищо за хавайските прасета богове и тем подобни, но знам кога някой е готов на сделка. А шибаното прасе беше готово.
Уил Брайънт гаврътна водката и кимна.
— Добре, но Съни и Дилън са още мъртви…
— Дилън може да си остане мъртъв – изсъска Тръмбо. – Но вероятно прасето ще ми върне Съни. То каза, че Съни ще е мой, ако го искам толкова много. Каза и че трябва само да отида в дупката под земята и да говоря с него… с прасето… за това. – Тръмбо замълча и прехапа устна.
Уил остави много внимателно чашата на плота.
— Трябва да се върнем на партито. Хироши и останалите сигурно са готови за вечерята.
Тръмбо кимна разсеяно.
— Но мислиш ли, че ще подпишат, ако Съни се върне?
Уил Брайънт се поколеба само секунда.
— Всички документи са готови. Заседателната зала е готова. Сато не обича да работи през нощта, но те казаха, че искат да си тръгнат рано сутринта.
Тръмбо беше вперил поглед в нищото, когато кимна.
— Добре тогава… ще измисля как да върна Съни и после ще приключим тая шибана история до сутринта. Добре, ти иди да прибереш двете тела във фризера.
Уил направи физиономия.
— По дяволите – каза Тръмбо, – ще си измиеш ръцете, преди да се върнеш на банкета. Просто върни двата трупа във фризера. Може би прасето ще ни даде и Дилън безплатно. Не позволявай на Скамахорн да започва аутопсии… Съни няма да е много от полза, ако върна призрака му, но тялото му е останало без мозък, черен дроб или нещо такова. – Той бутна леко Уил. – Върви! Аз ще забавлявам Хироши и ще ги настаня за вечеря.
Уил Брайънт кимна и тръгна към задната врата на апартамента. На вратата спря.
— Какво? – попита Тръмбо.
— Ами, просто се чудех. Какво ще последва?
Светлините изгаснаха.
Елинор пое на разходката с хеликоптера точно след залез, преди да се стъмни съвсем. Димът от лавата беше гъст. Вихрите от перката на малкия хеликоптер създаваха сложни спирали зад тях, докато обикаляха „Мауна Пеле“ и после поеха на юг по брега.
Пол Кукали беше седнал на задната седалка – по-скоро тясна тапицирана пейка с колани, – а Елинор се бе качила до пилота. Сред шума на перката и в бързината да закопчаят коланите тя пропусна да чуе името на пилота, когато той се представи. Първото май че беше Майк. Преди той да извади слънчевите очила от джоба на дънковата риза и да си ги сложи, Елинор зърна най-впечатляващите ясни сиви очи, които бе виждала у мъж. Майк изглеждаше на нейната възраст – средата на четирийсетте, – с потъмняла от слънцето кожа, приятна усмивка, добре оформена брада и силни ръце с изненадващо изящни длани, които стискаха лостовете. Пилотът държеше лоста, който стърчеше между краката му и още един до левия му крак. Маратонките му бяха залепени на педалите и Елинор виждаше дъното на плексигласовия балон под тях.
Пол Кукали си сложи слушалките, наведе се напред и й посочи да стори същото. Тя взе слушалките от една ниша на таблото и ги сложи на главата си, като намести малкото микрофонче пред устата си.
— По-добре ли е така? – каза Майк. – Тази машина е елегантна, но много шумна. По-лесно се говори по интеркома. Чувате ли ме добре?
— Да – прозвуча тихо гласът на Пол. Елинор кимна и също каза:
— Да.
— Добре… приятно ми е да се запознаем, Елинор. – Майк й подаде ръка. Очевидно той бе чул името й при представянето.
Елинор я стисна, като примигна от силната и някак чувствена хватка на дланта му.
— Ще тръгваме ли? – попита пилотът. – Скоро ще се мръкне.
Елинор кимна и след секунди моторът зави по-силно, перката се завъртя и малкото хеликоптерче подскочи веднъж и се издигна с пъргавина, от която буквално й секна дъхът и тя се вкопчи в подлакътниците на малката седалка. От нейната страна имаше вратичка, която Пол беше затворил, но плъзгащо прозорче бе открехнато и като че ли нищо не я отделяше от пърхащите листа на палмите, които изглеждаха на сантиметри от нея, когато полетяха напред и наляво при издигането.