— Можеш да се хванеш за онази дръжка там – каза Майк по интеркома, – но дръж крака далече от педалите. Благодаря.
Елинор кимна отново, чувстваше се доста странно. После всякакво смущение изчезна и тя се загледа напред, докато летяха над Големия остров и Корабокрушенския бар. Зърна за миг Корди на пътеката долу, кръглото й лице беше розово, когато се извърна да погледне към хеликоптера. Елинор рискува да вдигне ръка, за да й помаха. Не видя дали Корди отвърна на помахването. Вече бяха над терасите на хотела, после прекосиха плажа и тя видя люлеещите се палми долу. Халетата стърчаха на коловете си, с клюмнали сламени покриви, а после вече бяха над залива и тя се взираше в светлозелената вода, която премина в тъмносиньо след кораловия риф.
— От запад скоро ще дойде буря – каза Майк и посочи към океана. – Казват, че след около два часа. Тъкмо колкото да направим малка обиколка и да се прибера.
— Къде живеете? – попита Елинор. Чу как гласът й кънти в слушалките и осъзна, че е извикала по микрофона.
— Майк живее в Мауи – каза Пол. Тя се обърна да погледне към куратора. Пол беше закопчал колана на седалката, но кабината на хеликоптера беше толкова малка, че когато се наведеше напред, раменете му почти опираха в техните.
— Близо до Хана.
— Кипахулу – каза Майк. – Няма ток. Няма вода. Няма кабелна. Много ни харесва.
— Майк е женен за прочута изследователка и имат две страхотни деца – каза Пол. – Къщата им е в красив японски стил насред джунглата по брега. Най-близкият им съсед е Майк Лов… Бийч Бой.
Елинор кимна, макар че не беше съвсем сигурна кого има предвид Пол – член на старата рокгрупа или някой от Мауи.
— И с какви изследвания се занимава жена ви? – попита Елинор.
— Медицински – отговори пилотът, като натисна два превключвателя на таблото и се облегна удобно назад.
Те летяха на юг, на около два километра от крайбрежните скали. Вълните се разбиваха вляво от тях и сияещите скали й приличаха на началните кадри на стар телевизионен сериал… „Магнум. Частен детектив“. Тя се усмихна и видя как полето със скалните рисунки и районът, в който беше тичала сутринта, остават далече зад тях. Зърна за миг и дупката, от която изригваше вода.
— С обиколки с хеликоптера ли се занимавате? – попита тя Майк.
Той се усмихна. Около очите му имаше приятни бръчки от смях, които се виждаха въпреки слънчевите очила.
— Нещо такова. Хеликоптерът е мой и имам договор с Научното градче… – Очилата се обърнаха към нея. – Това е едно съоръжение нагоре по Халеакала… това е огромен спящ вулкан източно от Мауи… Занимават се предимно с астрономия, метеорология и секретни задачи за военновъздушните сили, но Кейт… жена ми… работи в имунологичната лаборатория там и аз я карам на работа всеки ден: от нашата колибка на морското равнище до три хиляди метра височина, където е лабораторията й.
Елинор примигна при тези думи. Да се издигаш от тропическата жега до арктическия лед и да се връщаш обратно, всеки ден.
— Защо са направили лабораторията така високо и толкова далече? – попита тя.
Майк сви леко рамене. Дясната му ръка лежеше на лоста, а с лявата като че ли регулираше въртенето на перката.
— Сигурно искат да разберат дали някой гаден бацил ще умре там. Междувременно Кейт вероятно е единственият човек в Хавай, който ходи на работа със сандали и пухено яке всеки ден. – Майк завъртя глава и те се спуснаха към земята. Минаха над полуостров с каменни руини и някакви дървени фигури, които сякаш се взираха в океана.
— Градът на убежището – каза той.
След малко стигнаха до първия поток лава. В сумрака и дима Елинор виждаше асфалтовата ивица сиво на шосето, прекъсната от по-широка сива ивица димяща лава. Крайбрежното селище Милолии премина за миг под хеликоптера и тя се наведе напред, за да види разливането на сияещата лава в океана. Облакът пара още се издигаше високо в небето, бяла и ужасяващо плътна колона, която се изстрелваше нагоре на по-малко от километър вдясно от тях.
— Не бива да се приближаваме до това – каза Майк по интеркома. Размърда лоста и те извиха наляво и се спуснаха като на скоростно влакче така, че сърцето на Елинор подскочи.
— Там – каза тя и посочи напред. Потоците лава като че ли се приближаваха към караваната на Ленард и Леополд Камакаиви, двамата кахуни. Тревата и храстите около нея горяха. Оранжевите пламъци се отразяваха в стените на прегърбената като бръмбар каравана.