Елинор се опита да различи нещо сред черните канари, които бяха по-големи от къща, озарени от потока на лавата, който течеше сред тях по огнения си път към морето.
— Дръжте се. Спускаме се – каза Майк.
Корди беше на своята тераса и гледаше как бурята се приближава над морето, когато светлините изгаснаха. Това не я изненада. Тя беше приготвила фенерче, свещи, кибрит и ветроупорен фенер на масата до шезлонга си, преди да мръкне съвсем. Сега включи фенерчето, за да огледа апартамента – вратите бяха заключени, прозорците затворени – и се върна на терасата, за да запали свещите. Вятърът се засилваше откъм океана, но дори на двайсетина километра от бурята тя виждаше очертанията на черен облак, озарен от мълнии, и разбра, че тя ще е сериозна. Щеше й се Нел да се прибере скоро. Докато не се разрази бурята, тя щеше да чуе хеликоптера от терасата си, но се бе надявала приятелката й да се върне, преди да настъпи мрак.
Корди сложи вътре три свещи, по една във всяка стая на апартамента, и остави ветроупорния фенер на терасата. Вятърът се засили и палмите шумоляха като неспокойна публика преди дългоочакваното последно действие. Корди извади револвера и кутия с патрони от сламената си чанта, отвори оръжието, извади празните гилзи и започна да го зарежда.
И тогава на вратата й се почука.
— Момент – извика тя тихо и плъзна трите последни патрона в гнездата им. Затвори барабана, завъртя го, свали предпазителя и тръгна към вратата. – Кой е?
В отговор се чу приглушен мъжки глас.
Корди остави веригата, вдигна оръжието зад гърба си и открехна вратата.
В коридора стоеше Стивън Ридъл Картър с ветроупорен фенер.
— Госпожо Стъмпф? Извинете, че ви безпокоя, но електричеството прекъсна и молим всички гости да се съберат на седмия етаж.
— Защо? – попита Корди. Не отвори по-широко вратата и не свали веригата.
Управителят се прокашля.
— Ами… там има апартаменти, захранвани от генератор, госпожо Стъмпф. И решихме, че може би… ще ви е по-удобно.
— Добре съм си тук – каза Корди. – Хладилникът може да прокапе малко, когато се размрази, но всичко друго си е наред.
Картър се поколеба. Съвършено сресаната му коса проблесна на светлината на фенера, но лицето му изглеждаше състарено, по-изпито от последния път, когато Корди го бе видяла.
— Е, всъщност, госпожо Стъмпф… както знаете, повечето гости заминаха и ние… ами мислим, че ще е по-лесно да охраняваме там останалите… събрани на седмия етаж.
— От какво ще ни охранявате, господин Картър?
Мениджърът прехапа устна.
— Ами в този курорт се случват… някои странни неща, госпожо Стъмпф.
— Наясно съм с това, господин Картър. – Корди продължи да стиска револвера зад гърба си.
— Сигурна ли сте, че не желаете да се присъедините към нас на седмия етаж? Апартаментите са… дори по-удобни от този.
Корди му се усмихна.
— Благодаря все пак. Но някак си свикнах с леглото тук. Освен това приятелите ми ще ме търсят тук. Вие вървете. – Тя понечи да затвори вратата.
Стивън Ридъл Картър я притисна с два пръста. Корди зачака.
— Госпожо Стъмпф, нали ще… ще внимавате?
Корди извади револвера пред себе си, но не го вдигна.
— Да, обещавам.
Той кимна и отдръпна ръка. Корди остави вратата открехната, докато стъпките му отекваха по плочите на мецанина. В атриума беше съвсем тъмно. Тя затвори вратата и се върна на терасата. Вятърът се беше засилил, пламъкът на ветроупорния фенер потрепваше, палмите шумяха още по-силно под терасата.
— Хайде, Нел – прошепна Корди, вгледана в небето там, където напредващите облаци започваха да скриват звездите. Червеното сияние от вулкана ги обагряше. – Прибери се у дома, Нел.
18 юни 1866 г.,
в безименно селце на брега Кона
— Съблечете се – повтори младата жена.
Мисля, че до този момент цялото приключение на Сандвичевите острови – вулканът, храмът през нощта, мъртвите местни канака, дори вероятната смърт на преподобния Хеймарк – ми се струваха като сън, като нещо, за което мога да пиша с безпристрастността на естественик, който пътува през непознати земи, нещо, което мога да опиша без смущение, дори с известно остроумие, подобаващо на бяла християнка, която пътешества из земите на езичниците. Която вижда разни неща и ги описва – но не е засегната от тях.
— Съблечете се – каза красивата местна жена. – Бързо.
Помислих си за преподобния Хеймарк, който лежеше мъртъв или в кома в колибата на километри над нас, по димящия склон на вулкана. Помислих си за странните неща, които бяхме видели, още по-странните събития, които ни очакваха. И започнах да разкопчавам жакета си.