— Госпожице Стюарт – каза господин Клемънс, като се взираше в ботушите си, стиснал юмруци. – Мисля, че… трябва да се спусна в тази бездна сам. Това не е място за…
Така и не научих за какво не е място, защото младата жена го прекъсна:
— Не! Трябва да са мъж хаоле и жена хаоле. Мъжките призраци ще последват само мъж. А женските ще последват само уахине. Бързо се съблечете! Пана-ева и другите спят… но няма да е задълго!
С господин Клемънс се обърнахме с гръб един към друг и започнахме да се събличаме. Аз свалих ръкавиците за езда, шапката с тясна периферия, която ми бе подарена от мисионерските семейства в Хило, червената копринена кърпа, кожената жилетка и габардинената пола за езда. Погледнах скришом към господин Клемънс, ужасно изчервена, докато разкопчавах плътната си памучна блуза и след това я сложих върху купчинката спретнато сгънати дрехи.
— Бързо! – каза жената. Силните й ръце държаха въжето и запушената кратуна. Светлината се засилваше, макар и все още затулена от облаците пепел и от по-обикновените облаци, но определено вече беше достатъчно светло дори да се чете.
Ще ми се да бях в моята гостна в Хило или Хонолулу и да чета. По-добре е да четеш за приключения, отколкото да ги преживяваш.
Свалих долната пола, корсажа, памучната фуста, ботушите и дебелите чорапи. Останах по корсет, кюлоти и развързана риза и треперех повече от срам, отколкото от хладния сутрешен бриз. Погледнах към жената. Мисля, че забелязах съвсем лека усмивка на пълните й устни.
— Старицата ви каза да навлезете в Подземния свят на Милу голи – каза красивото привидение.
— Ти беше старицата – отвърнах аз, учудена от увереността в гласа си.
— Разбира се – каза тя. Обърна се към господин Клемънс зад мен и рече: – Побързайте.
Все още с пламнали бузи, аз развързах корсета си, свалих го, свалих и ризата, после кюлотите и ги сложих върху купчинката дрехи.
— Не може ли поне да не сме боси? – попитах отново и пак се изненадах колко спокоен е гласът ми. – Ще си нарежем краката.
— Не може – каза жената. – Погледнете ме.
С господин Клемънс се обърнахме и се вгледахме в нея, като се опитвахме да не поглеждаме един към друг, но аз все пак забелязах, че гърдите на журналиста са покрити с фини червеникави косми, които сияеха като мед на засилващата се светлина.
Лицето му беше зачервено, а силната брадичка вирната решително.
Жената – аз наистина вярвах, че това е Пеле – подаде въжето от сплетена лиана на господин Клемънс.
— Въжето от иеие ще ви държи – каза тя. – Трябва да вържете единия му край във външния свят, иначе никога няма да излезете от Царството на призраците. Сега елате.
Пристъпихме към нея. Аз усещах абсурдно силно с левия си крак топлината на десния крак на господин Клемънс. Ръцете му висяха до тялото. Местната жена отпуши кратуната. Забравили за голотата си, ние отстъпихме бързо назад и вдигнахме ръце към лицата си, но не можехме да спрем вонята, която ни блъсна.
— Не, не – каза жената. – Маслото от кукуи ще попречи на призраците да ви видят добре. Те се смущават от лоши миризми.
— Тогава сигурно ще има доста смутени призраци, преди да свършим с тая работа – каза господин Клемънс. Лицето му се сбърчи от отвращение, когато красивата жена с черната коса изля вонящата лепкава течност от кратуната и започна да я втрива в ръцете му.
— Намажете цялото си тяло – нареди тя.
— Това да не е секрет от пор – промърмори спътникът ми, но все пак започна да размазва смърдящото масло.
После беше мой ред. Жената ми подаде кратуната, изля малко по дланите и голите ми ръце, сякаш извършвахме миропомазват. Вероятно това си беше точно такова, в езическа форма.
— Намажи се навсякъде – повтори ми тя и наклони кратуната, докато аз размазвах гъстата течност по ръцете, шията, гърдите, корема, бедрата и гърба си. Усещането не беше неприятно. Ако не беше непоносимата воня на граниво масло, човек можеше да си помисли, че се готвим за масаж в Парните пещери в курорт в Скалистите планини.
Когато приключихме с размазването на смърдящото масло, младата жена отстъпи назад и ни огледа с лека усмивка.
— Много добре. Миришете като мъртви хаоле.
Господин Клемънс приглади мустака си.
— Нима мъртвите хаоле миришат различно от мъртвите канака? – попита той, като използва местната дума за жителите на Сандвичевите острови.