Тя не му отговори. Поведението й беше едновременно властно и някак дяволито; сякаш бяхме срещнали принцеса от кралско семейство, която не приема съвсем сериозно положението си. Но лицето й беше сериозно, когато изрече:
— Пазете се от глигана.
— Моля? – попита господин Клемънс.
Жената отстъпи назад.
— Пана-ева спи леко. Нанауе, момчето акула, почти не спи. Ако Ку – човекът куче – долови истинската ви миризма под маслото от кукуи, ще отнемат душите ви. – Тя се обърна към мен. – Ако Камапуа’а се събуди, ще те изнасили, преди да те убие и да изяде твоята хи-хи’о.
Преглътнах с известна трудност. Бях покрила гърдите си с ръце, но се чувствах ужасно уязвима и на показ.
— Ще ми изяде хи-хи’о? – повторих аз. Умът ми търсеше възможни преводи на тази проста хавайска дума.
— Твоята пътуваща душа – кажа жената, която вероятно беше Пеле. – Хи-хи’о е ухане, душата на живия, когато напусне кино. Тялото. Ако твоят кахуна приятел бъде убит от Пана-ева, той ще стане негов лапу.
— Лапу? – попита господин Клемънс.
— Негов призрак – обясни чернокосата красавица.
Бях объркана.
— А духовете, които трябва да изведем от Подземното царство, хи-хи’о ли са, откраднати души на живи хора, или лапу, призраци на мъртви хора?
— Пана-ева открадна ухане на вашия приятел – каза жената, – това я прави хи-хи’о. Другите ще се върнат в телата си, ако са хи-хи’о, или ще отидат там, където отиват християнските липу, когато се освободят от телата си.
— И къде е това? – попита господин Клемънс.
Зъбите на младата жена бяха много бели и равни.
— Защо питаш мен? Вие сте християни, нали?
Господин Клемънс изсумтя скептично, но младата жена му подаде навитото въже от иеие и една кокосова черупка. Кокосът имаше запушалка от горната страна.
— Тази черупка е за да уловите ухане на вашия приятел – каза тя.
С господин Клемънс огледахме кокоса със съмнение.
— Вържете много добре въжето – каза жената и отново отстъпи назад. – То е вашият начин да излезете от Страната на призраците.
— За какво да го вържем? – попита господин Клемънс, като се обърна да огледа пукнатината и почти голата равнина от лава около нея.
Все още съзнавайки голотата си, но някак разсеяна от разговора, аз също се обърнах да разгледам входа на пещерата.
— Лианата не е достатъчно дълга, за да я вържем за онези дървета – казах аз. – Вероятно за някоя канара?
Той се прокашля, сякаш да заговори, и се обърна. След секунда и аз го направих. Младата жена, която подозирах, че е Пеле, вече я нямаше. На десет метра от нас конете ни спяха със сведени глави. Зад тях се простираха сто метра голо поле от лава чак до океана или до скалите зад нас.
В този момент, ако бяхме запазили поне късче здрав разум, щяхме да се облечем и да препуснем в галоп от това място. Можехме да стигнем до Кона преди мръкнало и да уведомим властите за странния метеж, който се случва по южния бряг. Някой щеше да отиде да прибере тялото на преподобния Хеймарк.
Но не ни беше останало дори късче здрав разум. По-скоро се чувствахме като застанали насред пуст амфитеатър от лава, голи, мръзнещи, развълнувани, някак дори с приповдигнат дух.
Без да говорим, ние оставихме купчините дрехи и тръгнахме към пукнатината. Явно замислен, господин Клемънс отново огледа вертикалния й вход, като клекна внимателно, сложи на земята кокосовия орех и уви няколко пъти въжето от лиана около една канара, която стърчеше само колкото да послужи за целта. Върза го със сложни възли, нещо, което отстрани изглеждаше много лесно. Останаха поне петнайсет метра от сплетената лиана.
— Госпожице Стюарт – започна той, без да ме поглежда. – Все още мисля, че трябва да отида сам…
— Глупости – казах аз, клекнала така близо до него, че сигурно усещаше топлината на кожата ми, както аз усещах неговата. – Аз й повярвах, когато каза, че трябва да влязат мъж и жена, за да изведат мъжките и женските призраци от Подземния свят.
Спогледахме се, очите ни – сигурна съм в това – блестяха от нещо неизразимо. Кой да предположи, че лудостта си има собствена логика и носи такова удоволствие?
Стояхме на ръба на пукнатината. Господин Клемънс хвана свободния край на въжето, върза го на нещо като ласо със сложен възел, но се поколеба, преди да го надене през главата и раменете ми. Осъзнах, че смята да ме спусне в дупката, но не иска първо аз да сляза в мрака. Освен това осъзнах, че има и друга причина за колебанието му, преди да стегне въжето около мен.