Аз го хванах и го нахлузих през раменете и гърдите си. Той се изчерви, но затегна възела така, че въжето да не се впива в кожата ми.
За да наруша напрежението, аз казах:
— Господин Клемънс, струва ми се, че в старата поговорка „Дрехите правят човека“ има нещо вярно.
Той ме погледна с изненада.
— Голите хора – продължих аз – със сигурност имат малко или никакво влияние в обществото.
За секунда настъпи тишина, чуваше се само далечният прибой; след миг той бе заглушен от отекващия смях на моя спътник.
— Тихо – казах аз, – ще събудим Пана-ева.
Той потуши смеха си, но продължи да се усмихва.
— Или Ку.
— Или Нанауе, момчето акула.
— Или Камапуа’а – прошепна той. – Глигана.
Продължихме да се усмихваме така още дълго и трябва да призная, че някаква странна, силна енергия мина между нас. Сигурна съм, че това бе точно вълнението от предстоящото, потокът от сила и веселие, който войниците твърдят, че изпитват преди битка, но имаше и нещо… друго.
Господин Клемънс затегна възела, изпъна въжето и докато се готвеше да ме спусне в дупката, каза:
— Госпожице Стюарт, това ми напомня един неотдавнашен ден в Сан Франсиско, когато случайно се озовах в пожар в хотел. Една дама беше в капан на четвъртия етаж и всички около мен обезумяха и тичаха напред-назад. Само аз запазих спокойствие… – Той млъкна, за да подръпне въжето и да провери възела на канарата. Въжето издържа. – Само аз се сетих да отида до вързания наблизо кон, да сваля въжето от седлото му, да го хвърля на нещастната жена на четвъртия етаж и да й извикам как да се върже с него.
Аз отстъпих до края на процепа и зачаках там, докато господин Клемънс хвана отпуснатото въже.
— Да? – попитах.
Той ме погледна. Очите му светеха под изразителните вежди.
— Ами тогава, след като се върза за въжето, аз извиках: „Скачайте! Държа ви!“
Останахме така за миг, странната енергия пулсираше между нас като блуждаещия огън, който ни беше довел дотук.
— Отстъпете назад, госпожице Стюарт – каза той тихо, уви въжето върху предмишницата ми и ми показа къде да го стисна здраво. – Държа ви.
Наклоних се назад и пристъпих от скалата в нищото. Започнах да се спускам в Подземния свят.
≈ 20 ≈
О, богове в небесата!
Нека дъжд да завали, нека се сипе.
Нека Паоа, копието на Пеле, бъде прекършено.
Нека дъждът се отдели от слънцето.
О, облаци в небесата!
О, велики облаци на Ику! Черни като дим!
Нека небесата се стоварят на земята,
нека небесата се излеят в дъжд,
нека бурята да иде.
Бойният напев на Камапуа’а
Е Пеле е! Ето моята жертва – прасе.
Е Пеле е! Ето моя дар – прасе.
Ето, дарявам ти прасе.
О, богиньо на горящите камъни.
Живот за мен. Живот за теб.
Цветята от огън леко се люлеят.
Дарявам ти прасе.
Традиционно песнопение за Пеле
Усещането за нещо нереално се бе натрупвало у Елинор цял следобед и сега, когато скочи от плазовете на висящия хеликоптер към широката повърхност на „танцуващия камък“ наречен Хопое, това усещане придоби някакво приятно, подобно на сън качество. Да, подобно на сън, но не и на спокоен сън – помисли си Елинор, докато клечеше, чакаше хеликоптерът да се издигне и вихърът от пепел и камъчета да стихне. Усещаше, че приливът на адреналин в тялото й действа като някакъв ускорител и я изпълва с въодушевление. Това е да си жив!
Майк, пилотът, й беше дал десет минути. Нуждата му от гориво и приближаващата буря едва позволяваха дори толкова време. Междувременно той щеше да прави кръгове отгоре – „щеше да кръжи“, както се бе изразил – и пет просветвания от фенерчето на Елинор щяха да го накарат да се спусне над скалата Хопое.
Елинор светна с фенерчето, за да го изпробва, и го изгаси. Очакваше да е тъмно на планинския склон, но отражението на сиянието на вулкана в облаците и по-силната светлина от потока лава едва на петнайсетина метра от нея озаряваха всеки камък, канара и пукнатина с плътна, червена светлина. Елинор започна да скача от камък на камък към основата на гигантската канара, на която се бе приземила.