С огромно чувство за вина и немалко трепет най-сетне се заемам да отговоря на любезното ви писмо отпреди една година. Както знаете, точно преди година, на 5 юли, в неделя вечерта, във Флоренция изгубих моята скъпа Ливи. Знаете също, че не е минал и ден оттогава, в който да не съм копнял да отида при нея.
Но както и двамата научихме преди толкова много години на красивите Сандвичеви острови, живите имат своите задължения към живите и вашето красиво и мило писмо миналата година ми напомни за този забравен факт.
В него вие молите някой ден да ви разкажа как се срещнахме с Ливи и как се оженихме. Този ден настъпи.
Може би си спомняте, че след като се разделихме, аз убедих моя вестник да ме изпрати на околосветско пътешествие, от което изпращах своите репортажи, за да забавляват безпросветната тълпа. Е, след известно време се озовах в Светите земи и там се запознах с млад човек на име Чарли Лангдън. Чарли ми показа миниатюра от слонова кост на своята сестра и аз веднага се влюбих в нея.
Видях я от плът и кръв за първи път през декември същата година. Тя беше изящна, красива и миловидна – беше едновременно момиче и жена. След две години се оженихме.
Казано така, звучи съвсем лесно, но истинската любов рядко минава без препятствия. Аз прекарах една седмица с брат й и сестра й, но почти не оставах насаме с Ливи. Едва в каретата за гарата Съдбата се намеси с тежкия си удар. Изглежда, задната седалка не е била укрепена добре и когато кочияшът удари коня с камшика, с Чарли паднахме от каретата. Чарли не пострада, но аз изгубих съзнание и ме отнесоха в къщата, където наливаха в гърлото ми такива количества бренди, че можеха да задавят и кон, но не успяха да ме свестят. За което се погрижих лично.
За да не се разпростирам прекалено, ще кажа, че успях да остана в безсъзнание, докато Чарли и другата му сестра прекратиха процедурите и Ливи започна да масажира и гали челото ми. Аз изтърпях това възможно най-дълго, преди да отворя клепачи и да я поздравя истински за първи път.
Три дни се възстановявах от това премеждие и те ми се отразиха много добре. От дума на дума господин Лангдън ме попита за някакви препоръки и аз успях да се снабдя с тях, доколкото ми бе възможно. Когато бащата на Ливи прочете тези писма, настъпи дълга пауза. Накрая той каза:
— Що за хора са това? Нямате ли и един приятел на този свят?
— Очевидно нямам – отвърнах аз.
— Тогава аз ще бъда ваш приятел. Познавам ви по-добре от тях. Вземете момичето.
Годежният пръстен беше простичък, златен, с гравирана дата 4 февруари 1869 г. След година аз го свалих от пръста й, за да й сложа венчалната халка, на която вече бе гравирана друга дата – 2 февруари 1870 г. И тя завинаги си остана на ръката й.
Миналото лято, в Италия, когато смъртта върна изчезналата младост на милото й лице и тя легна красива и спокойна, каквато беше като момиче и булка, те се опитаха да свалят халката от ръката й, за да я запазят за децата. Но аз не позволих това светотатство. Тя беше погребана с пръстена.
Знаете ли, госпожице Стюарт, през годините скъпата ми Ливи ме питаше – както сигурно всяка невеста пита – дали някога е имала съперница за сърцето ми и аз накрая й казах за вас: за аромата на сандалово дърво, който се спуска от горите към морето, за светлината на вулкана и колко е хубаво да оцелееш, за съня ни за спускането в царството на смъртта и спасяването на ухане на нашия приятел свещеника.
Някак ме успокоява мисълта, че духът на Ливи ме чака някъде там.
Успокоява ме също, госпожице Стюарт, и мисълта, че момчешкото ми разочарование от вашия отказ на смутеното ми предложение за брак в онзи далечен юнски ден е било така ненужно. Изпитвах огромна утеха и удоволствие през годините да чета прекрасните ви пътеписи – вярвам, че „Неизбродените пътища на Япония: една дама от Охайо посещава императорския двор“, „Животът на дама от Охайо в Скалистите планини“ и „С камила през безкрайната Сахара“ са ми любимите, но ще призная, че напразно чаках всички тези години ваша книга за Сандвичевите острови.
Както знаете, аз самият започнах такава. Първите ми репортажи бяха за Сандвичевите острови и след като открих такава богата жила, имах намерението да я разработя. През 1884 година започнах роман за островите – за старите крале и старите обичаи, за проказата, култовете, за глупавите християнски мисионери и странните езически ритуали, но постепенно историята се преля в нещо по-необуздано, което нарекох „Един янки от Кънектикът в двора на крал Артур“.