— Ти пък кога си виждал овчи лайна? – казва Томи, като се обръща в мрака и се обляга на стика си.
— Много неща съм виждал, ама не говоря за тях – отвръща Ник.
— Да бе – казва Томи, – вероятно си настъпил овче лайно, когато си бил още малък и си се опитвал да оправиш някоя овца. – Той свива шепа и драска клечка кибрит, за пети път се опитва да запали пурата си. Вятърът гаси пламъчето след миг. – Мамка му.
— Я да млъквате и двамата – казва Марти Деврис. – Търсете топката ми.
— Топката ти е на овчелайняната скала – казва Томи, стиснал със зъби пурата си. – И твоя беше шибаната идея да дойдем в тоя прецакан курорт. – И тримата са в началото на петдесетте, мениджъри в компании за продажба на автомобили в района на Нюарк, и ходят на голф ваканции заедно от години, понякога вземат съпругите си, друг път настоящите си любовници, но най-често са сами.
— Да – скимти Ник, – ами какво изобщо е това място, с толкова празни стаи, с шибания вулкан и тъй нататък?
Марти стъпва на ръба на безкрайното скално поле и човърка със стика си между високите канари.
— Ама какви ги плещиш? Как така защо сме дошли тук? – хрипти той. – Това е най-новият шибан курорт в шибания Хавай. Това е големият курорт на Тръмбо…
— Да – смее се Томи, – и виж как хубаво ни подреди старият Тръмбо.
— Я майната ти – казва Марти Деврис. – Помогнете ми да си намеря топката. – Той пристъпва между две черни канари от а’а с размерите на обърнати фолксвагени. Тук земята е съвсем песъчлива.
— А, не – казва Ник. – Хайде, прави проклетия наказателен удар, Марти. Мръква се. Не си виждам шибаната ръка пред лицето. – Той изкрещява последното, за да се чуе над вятъра и прибоя, докато Марти навлиза по-дълбоко в скалния лабиринт. Петнайсети талвег минава през скалите южно от палмовия оазис, който е основната част на курорта, и вълните се разбиват високо, на няма и дванайсет метра под мястото, където стоят мъжете.
— Ей, тук май има пътека към водата – вика Марти Деврис. – Като че ли виждам моята… О, не, някакво шибано перо от чайка или нещо такова.
— Излизай и прави наказателния удар, мамка му! – вика Томи. – С Ник няма да дойдем там. Тези скали са адски остри.
— Ей – вика Ник Агаджанян към плетеницата от черни шисти. Вече дори жълтата шапка на Марти изчезва от поглед.
— Тъпакът не ни чува – казва Томи.
— Тъпакът ще се изгуби там – скимти Ник. Вятърът грабва шапката му, той хуква по талвега след нея и я догонва чак когато тя се блъска в една от голф количките.
Томи Петресио криви лице.
— Не можеш да се изгубиш на шибано голф игрище.
Ник се връща, стиснал шапката и стика си.
— О, можеш, и още как – сочи с дръжката на стика към скалното поле и разбиващите се вълни, – на тая овчелайняна скала.
Томи пак се опитва да запали пурата си. Вятърът я гаси.
— Мамка му.
— Няма да ида там – заявява Ник. – Сигурно ще си счупя крак.
— И може да те ухапе змия.
Ник отстъпва от черните купчини.
— На Хавай няма змии, нали?
Томи маха с ръка.
— Само боа удушвач. И кобри… адски много кобри.
— Глупости – казва Ник, но звучи несигурен.
— Не видя ли онези подобни на невестулки животинки в цветята следобед? Дето Марти каза, че са мангусти?
— Да? – Ник поглежда през рамо. Сумракът вече е прелял в нощ и звездите се виждат в безкрая над океана. Светлините на курорта изглеждат много далече. Брегът на юг тъне в мрак. Вулканът сияе смътно на северозапад. – Е?
— Знаеш ли какво яде мангустата?
— Къпини и други такива лайна?
Томи клати глава.
— Змии. Предимно кобри.
— Я да се разкараме оттука – казва Ник, после спира. – Чакай малко. Май гледах нещо по телевизията. За тия невестулки.
— Мангусти.
— Каквото е там. Те са в Индия. Туристите плащат да ги гледат как ядат кобри по кьошетата и тем подобни.
Томи кима дълбокомислено.
— Тук проблемът със змиите е толкова сериозен, че Тръмбо и другите предприемачи трябвало да внесат мангусти, с хиляди. Иначе ще се събудиш и ще видиш боа, увита около глезените ти, а кобра ще ти хапе чепа.
— Само шибани простотии говориш – казва Ник, но все пак пристъпва към количката си.
Томи клати глава и прибира пурата в джоба на тениската си.
— Това наистина е тъпотия. Твърде тъмно е, за да довършим играта. Ако бяхме отишли в Маями както винаги, щяхме да сме на осветено цяла нощ игрище. А ние се завряхме тук, насред… – Той маха презрително с ръка към полетата от почерняла лава и черната арка на вулкана в далечината.
— Насред шибан змийски град – казва Ник, докато се намества в количката си и прибира стика. – Аз викам да му теглим една и да се връщаме в хотела да намерим бара.