— Изпомпваме повече от сто милиона литра морска вода през тези езерца и потоци всеки ден – казваше Тръмбо. – И още седемдесет милиона литра, за да поддържаме лагуните.
— Значи е възобновяемо? – попита Хироши Сато.
Тръмбо се поколеба за миг. Беше чул „Знаши е въгобномяемо?“ Сато говореше английски почти без акцент, когато внимаваше, но рядко внимаваше по време на тези преговори.
— Разбира се – отвърна Тръмбо. – Трудността не е с езерата с морска вода и потоците, а с басейните и езерцата с риби кои. Имаме три големи басейна за гостите, плюс плувната лагуна, и още двайсет и шест частни басейна за гостите в Луксозното хале на Самоанския полуостров. А за сладководните езера е нужно същото количество вода като за басейните. Общо взето, става дума за повече от десет милиона литра прясна вода на ден.
— Оооо – каза младият Сато и се усмихна. А после добави загадъчно: – Кои.
Тръмбо зави надясно, пое на север покрай крайбрежната алея, в обратната посока на Корабокрушенския бар.
— Това са басейни със скатове. Имаме подводни прожектори. Нощем можеш да стоиш на скалата, да посегнеш и да докоснеш скатовете, които са привлечени от светлината.
Сато изсумтя.
— Този плаж е най-хубавият на южния бряг на Кона – каза Тръмбо. – Вероятно и на целия западен бряг на Големия остров. И няма как иначе – все пак насипахме тук повече от осем хиляди тона бял пясък. Лагуната си е естествена.
Сато кимна, брадичката му хлътна в гънките на шията. Лицето му беше безизразно, а черната коса блестеше на силната слънчева светлина.
Процесията от колички жужеше покрай павилионите за хранене, градините и лагуните към друга редица кокосови палми. Високи, внушителни халета се издигаха на дебелите си крака.
— Това е началото на Самоанския полуостров – каза Тръмбо. Количките се носеха по алеи със съвършено поддържани тропически цветове, по широки мостове и между черни вулканични скали. – Това са най-големите от близо двеста халета в комплекса. Във всяко от тях могат да бъдат удобно настанени десет души. Онези ей там, към края на полуострова, си имат собствени басейни и иконом.
— Колко? – попита Сато.
— Моля?
— Колко е на нощ?
— Три хиляди и осемстотин на нощ за Кралското самоанско бунгало – каза Тръмбо. – Без бакшишите и храната.
Сато се усмихна и Тръмбо остана с впечатление, че милионерът от Токио смята това за добра сделка.
Напуснаха полуострова и продължиха към гора от палми и крайбрежни борове.
— Това е най-близкият от трите тенис центъра. Всеки има по шест корта с гъвкава настилка. Можете да видите центъра за плаване и гмуркане зад онези дървета ей там. Там могат да се наемат каяци и гребни канута, както и един от класическите моторни катери на „Мауна Пеле“ – имаме шест, всеки ни струва триста и осемдесет хиляди долара. Гмуркаческият център предлага уроци и екскурзии по брега. Освен това имаме парасейлинг, сейлинг, уиндсърф, джетове – но надолу по брега, защото проклетите екологични регулации ни забраняват да го правим в собствената ни лагуна. Както и екскурзии с вечеря по залез, сърфинг… и тем подобни шибании.
— Обичайните шибании – съгласи се Сато. Той изглеждаше на път да заспи зад слънчевите си очила.
Тръмбо поведе процесията назад покрай Главното хале към лагуната.
— Колко е голям курортът? – попита Сато.
— Триста и седемдесет акра – каза Тръмбо. Знаеше, че Сато вече е запомнил всички тези факти от проспекта. – В тях влизат и четиринайсет акра със скални рисунки. – Голф количките сега се носеха през района на Голямото хале, около опасани от камъни езера, в които златни шарани се надигаха и отваряха усти над повърхността. Количките срещнаха малцина пешеходци.
Като заобиколиха легналата на брега шхуна зад Корабокрушенския бар, те минаха покрай двайсетметров басейн, в който се къпеше само едно семейство, а после поеха през градините с орхидеи. Тръмбо забеляза, че Сато не попита защо има само десетина души на шезлонгите по плажа или в тревистата сянка под трийсетметровите кокосови палми. Погледна си часовника; още беше рано.
— Колко са стаите? – попита Сато.
— Ами… двеста двайсет и шест халета – бунгала – и още триста двайсет и четири стаи в Голямото хале. Някои от гостите ни искат да спят под звездите. Много кинозвезди и знаменитости идват тук и просто изчезват в халетата за седмица-две – Мадона идва миналия месец. Норман Мейлър и Тед Кенеди са редовни клиенти, както и сенатор Харлън. Те предпочитат Самоанските бунгала и усамотението. Във всяко бунгало има боядисан кокосов орех и ако го сложиш на стъпалата, никой няма да те безпокои – дори за да ти достави пощата. Други предпочитат румсървис и кабелна телевизия, директна телефонна връзка и факсове. Опитваме се да отговорим на всеки вкус.