Сато беше присвил устни, сякаш бе преглътнал нещо горчиво.
— Под шестстотин стаи – каза той тихо. – Две голф игрища. Осемнайсет тенис корта. Три големи басейна.
Тръмбо чакаше, но Сато не продължи. Предположил, че е схванал мнението му, Тръмбо каза:
— Да, имаме пространство и предоставяме услуги за много стаи. Не се опитваме да се състезаваме с „Хайат“ по посещаемост – мисля, че те имат към хиляда и двеста стаи – или с „Кона Вилидж“ по спокойствие, или пък с „Мауна Кеа“ по богаташи със стари пари – ние се целим във всички тези таргет групи. Нашето обслужване е по-ефикасно, атракциите са по-насочени към лукс, отколкото към семейно забавление, а снабдяването не отстъпва на нивото в Токио или Бевърли Хилс. Ресторантите ни са по-добри – имаме пет в комплекса, както знаете, както и румсървис в Голямото хале и кетъринг за Кралските самоански бунгала, – тенис кортовете не са така претъпкани, а голф игрищата са по-добре проектирани.
— Голф – каза Сато, като този път произнесе думата идеално. Изрече я почти с копнеж.
— Да, това е следващата ни спирка – каза Тръмбо и насочи количката към една канара. Извади дистанционно от джоба на ризата си, насочи го към вулканичната скала и натисна единствения бутон. Част от скалата с размерите на гаражна врата се плъзна нагоре и количките преминаха с жужене по асфалтовата пътека в яркоосветен тунел.
На масата за закуска в Ланаито за наблюдение на китове, голяма двуетажна тераса за хранене, която стърчеше над тревата и градините долу като нос на презокеански кораб, Елинор наблюдаваше конвоя от голф колички. Всички лица, които зърна вътре, бяха на японци и тъй като бе виждала подобни групи и на най-странните места на света, тя се запита дали японските туристи се движат така на групи и в суперлуксозните курорти, както в тези за средната класа.
Ланаито беше просторно и приятно; сгъваемите като акордеон прозорци бяха отворени и вътре полъхваше бриз, носещ аромат на цветя. Подът беше от тъмен, лакиран евкалипт, а масите – от светло дърво. Столовете бяха от скъп бамбук и ракита. Салфетките бяха червени, ленени, а водата се сервираше в кристални чаши. Имаше място за поне двеста души на тази луксозна палуба, но Елинор видя само десетина. Всички сервитьорки бяха жени, хавайки, и се движеха изящно, облечени с муумуу на цветя. Тиха класическа музика се изливаше от скритите тонколони, но истинската музика беше шумът на палмите и далечният шепот на прибоя.
Елинор бе разгледала менюто, като забеляза специалитети като португалски бекон и френски пържени филийки с кокосов сироп, и си поръча английска кифла и кафе. Кафето беше отлично – прясно смляно „Кона“ – и тя сега отпиваше от него и се оглеждаше.
Само тя бе сама на маса в ланаито. Не беше нещо ново за нея: винаги се чувстваше като някакъв самотен мутант на планета, създадена за клонирани двойки. Пътуването, ходенето на кино или театър, на балет, яденето в ресторанти… дори в постфеминистка Америка сама жена на публично място не беше нещо обичайно. В много други страни по света, където бе пътувала през лятото, си беше направо опасно.
Но на нея не й пукаше. Струваше й се естествено да е единственият сам човек в ланаито тази сутрин. От години си купуваше книги, които да чете, когато се храни навън – и сега дневникът на леля Кидър беше на масата, – но по някое време, след като завърши колежа, Елинор осъзна, че книгата е щит, буфер срещу самотата сред всички тези щастливи семейства и двойки около нея. Все още четеше понякога, докато се хранеше навън – всъщност това бе една от ползите да останеш сам, помисли си, – но никога не се скриваше зад книгата още от самото начало. Елинор Пери бе станала ресторантски воайор, истински майстор в преценката на хората. Тя съжаляваше семействата и двойките, толкова потънали в обичайните си разговори, че не виждаха психологическата драма, която се развиваше във всеки ресторант и на всяко обществено място.
Тази сутрин на закуска в „Мауна Пеле“ не се развиваше кой знае какво. Само още шест маси бяха заети – всички близо до прозорците – и все от двойки. Елинор ги прецени още от пръв поглед – американци, освен младата японска двойка и възрастната двойка, които сигурно бяха германци, със скъпо лятно облекло. Мъжете бяха с къси коси и с тен, жените – с панталонки, стилни прически и не толкова агресивен тен заради притеснението от рак на кожата; разговорите бяха тихи или почти ги нямаше, докато мъжете четяха „Уолстрийт Джърнъл“, а жените разглеждаха брошурата с дейностите през деня, оставена на масата, или просто ядяха и се взираха с празен поглед.