Елинор погледна към палмите в малкия залив и океана зад тях. Нещо голямо и сиво внезапно разкъса повърхността на водата на половината път до хоризонта. Перка улови светлината, опашка удари водата и огромната фигура изчезна така внезапно, както се бе появила. Елинор стаи дъх и се вгледа напрегнато, докато не видя фонтан вода на около двайсетина метра от мястото, където се бе появило създанието. Явно ланаито си заслужаваше името – „За наблюдение на китовете“.
Тя погледна към другите клиенти. Като че ли никой не беше забелязал. Една жена на три маси от нея се оплакваше от ограничения избор за пазаруване тук. Искала да се върне в Оаху. Съпругът й кимна, отхапа от филийката и продължи да си чете вестника.
Елинор въздъхна и вдигна листа с дейностите през деня в курорта „Мауна Пеле“. Беше напечатан в курсив на дебела сива луксозна хартия и бе елегантен като покана. Фигурираха обичайните дейности, които се очакват от такъв курорт – нищо, което да я заинтригува, – но две от тях хванаха окото: в 9:30 имаше арт обиколка, водена от доктор Пол Кукали, отговарящ за изкуството и археологията в „Мауна Пеле“. В един на обяд имаше обиколка на скалните рисунки, също водена от доктор Кукали. Елинор се засмя. Горкият доктор Кукали щеше да се измори от нея до вечерта.
Погледна си часовника, усмихна се и кимна на младата сервитьорка, която чакаше да допълни чашата й с кафе. В залива се появи гърбицата на кит и плесна във водата някак – макар че Елинор не обичаше подобни антропоморфни сравнения – радостен от красивия ден.
Тръмбо водеше процесията по дългия тунел, издълбан в черната вулканична скала. Вградените лампи по тавана хвърляха кръгчета светлина.
— Проблемът при повечето такива курорти – казваше Тръмбо на Хироши Сато – е, че поддържащият персонал обикновено се пречка на гостите. Тук не е така. – Той свърна по едно широко разклонение. Бели знаци по стената указваха посоката. Още една сервизна количка премина, после жена с колело, облечена с униформа на хотела. Големи кръгли огледала бяха вградени в каменната стена и позволяваха на всички минаващи, с превозно средство или пеша, да виждат кой се задава зад завоя.
— При нас цялата поддръжка е тук долу – продължи Тръмбо и посочи към осветените офиси, покрай които минаваха. Прозорците гледаха към главните коридори като в търговски център. – Това е пералнята… в разгара на сезона при нас има повече пране, отколкото на всяко друго място в Хавай. Във всяка стая и хале има по тринайсет килограма спално бельо и кърпи. Ето… усещате ли? Това е пекарната. Осем пекари работят там. Тук кипи работа цяла нощ… към пет сутринта ухае прекрасно. Вляво са флористите – имаме договор с местни градини, но някой трябва да реже и подрежда десет хиляди букета всяка седмица. Това е офисът на местния астроном… а това е офисът на вулканолога… Доктор Хейстингс тази седмица е горе на вулкана, но ще дойде да говори с нас утре сутрин… А това е нашият месар, получаваме телешкото от „Паркър Ранч“ в Уаймеа… от паниоло, хавайските каубои… А това е офисът на куратора по изкуството и археологията… Пол е страхотен, той е местен, завършил „Харвард“, и беше най-големият ни враг, докато строяхме курорта. Е… какво пък… наех го. Предполагам, че е предпочел познатия дявол, ако ме разбирате.
Хироши Сато се взираше с празен поглед в американския милиардер.
Тръмбо зави наляво в друг коридор. Хора ги поглеждаха от вратите и осветените прозорци, кимаха на собственика. Той махаше бурно и понякога подвикваше нечие име.
— Тук е охраната… Озеленяването… Отделен офис се занимава с водата… Координаторът по океанските и екологичните въпроси… Масажисти, имаме най-страхотните масажисти, Хироши… Отговорникът за дивите животни, може да сте забелязали, че имаме птици и мангусти, и други сладки малки създания… А това е транспортният офис…
— Колко? – попита Сато.
— Ъ? Кое колко? – попита Тръмбо. Зад тях Уил Брайънт се смееше на нещо, казано от Мацукава.
— Колко служители?
— О, към хиляда и двеста – каза Тръмбо.
Сато сведе брадичка към гърдите си.