— Над петстотин стаи. Да кажем, че средният капацитет е… осемстотин гости?
Тръмбо кимна. Сато беше прав за числата.
— Имате по служител и половина на гост.
— Да – каза Байрон Тръмбо. – Но това са гости от световна величина. Хора, които наемат апартаменти в „Ориентал“ когато са в Банкок, а лятото са в най-добрите хотели в Швейцария. Те очакват най-доброто обслужване на света. И си плащат за него.
Сато леко кимна.
Тръмбо въздъхна и се насочи към една рампа. Врата се отвори автоматично и те излязоха на яркото слънце, присвивайки очи.
— Но това са подробности, Хироши. Ето това е най-важното от обиколката. – Процесията мина през сенките на високи кокосови палми към ниските сгради от стъкло и кедър, обграждащи първата голф площадка.
— О… – каза Хироши Сато, вдигна глава и първата усмивка за деня започна да се оформя на лицето му. – Голф.
≈ 8 ≈
Димът се извива над Калиу.
Моите лехуа бяха табу.
Огнените птици ги изяждат.
Те кълват моите лехуа,
докато не остава нищо.
Песен на сестрата на Пеле, Хииака,
за предателството на Пеле*
[* Богинята Пеле заповядала да бъдат унищожени дърветата охиа лехуа на сестра й Хииака, когато разбрала, че тя е отнела нейния любим. Активният вулкан Мауна Лоа изригнал и потоците лава помели гората от дървета охиа лехуа. Съществува поверие, че ако посетител си откъсне малките червени плодове или цветове на дървото охиа лехуа без необходимия ритуал и дарение, ще разгневи боговете и може да предизвика пороен дъжд или разрушителни потоци от лава. – Б.пр.]
14 юни 1866 г.,
вулканът Килауеа
Болките в костите и мускулите и огромната, чак плашеща умора ми попречиха да пиша в дневника, но нищо не може да ме спре да изразя вълнението, въодушевлението и неизразимия ужас, които преживях през последните двайсет и четири часа. Пиша това на светлината на огненото ръкоделие на Госпожа Пеле.
Мисля, че вече писах, че Хило изглежда като „истинския рай на Тихия океан“ и наистина е такъв – с изпълнените с цветя улици, очарователните бели къщи, екзотичните растения лаухала, или панданите, провесват навсякъде погребалните си завеси и изпращат въздушните си корени към дървените пътеки, сякаш искат да се присъединят към минувачите на вечерните им разходки, а недоразвитите цветове на банановите дървета висят като горди медали от клоните и всеки двор е украсен с гардении, евкалипти, гуава, бамбук, мангустини, камани, кремови ябълки, кокосови палми – истинска райска градина. Мисионерите, които живеят в този земен рай, ми оказаха такова внимание под формата на покани, че седмицата бе много натоварена, преди да започна пътешествието си към вулкана. По някаква причина господин Клемънс също бе забавен със седмица и потеглихме на пътуването заедно.
Трябва да спомена, че жителите на Хило, местни и приходящи, редовно яздят, и то с голямо умение и енергичност, и всички освен най-възрастните дами яздят по мъжки с хладнокръвие. Затова, когато избирах коня си – хубав червеникав жребец с украсено мексиканско седло и стреме с кожени предпазители за ботушите при езда през храсти, – за никого не беше изненада, че и аз яздя по местния маниер. Всички коне, избрани за това приключение, имаха дълго поне шест метра въже, навито на врата, а дисагите се издуваха от хляб, банани и бутилки с чай.
Нашата група за това пътешествие включваше по-младия и по-скучен от двамата близнаци Смит, младия господин Томас Макгуайър (племенник на госпожа Лайман), пълничкия преподобен Хеймарк и нашия нетактичен кореспондент господин Клемънс. Господин Уенд, който предложи тази смела атака в селенията на Пеле, се разболя, но все пак настоя да тръгнем без него.
Признавам, че бях изпълнена с доста противоречиви чувства относно участието на господин Клемънс в нашата весела група: от една страна, циничното му присъствие заплашваше да помрачи духовното измерение на това вероятно възвисяващо преживяване; от друга, момчетата Смит и Макгуайър бяха скучни, напълно неспособни да проявят остроумие или дори да водят интересен разговор, а астматичният преподобен Хеймарк, изглежда, се интересува единствено от храна и келти. Затова аз приех господин Клемънс, с изразителните вежди, рошавата коса и агресивния мустак, с нещо подобно на облекчение.
Водачът ни, Ханануи, който беше облечен и украсен най-разкошно в местен стил, не губи време в представяния и обяснения на предстоящото пътешествие, а пришпори коня си и ни изведе в галоп от Хило. Тогава имах избор или да се преструвам, че аз насочвам коня, или просто да се вкопча в седлото с две ръце и само да се крепя на гърба му. Избрах второто.