Скоро се отдалечихме от красивите къщички и ниски камбанарии и навлязохме в такава дива джунгла, каквато не бях виждала преди. Продължихме изкачването през това растително изобилие по пътечка от черна лава, която бе широка не повече от две стъпки. Аз се държах за седлото, а широкополата, но мека шапка, която си купих в Денвър преди месеци, висеше на вървите си на врата ми, за да виждам ниско увисналите клони и провиснали листа, та да не ме съборят от седлото на коня – упорито създание, за което си мислех, че се казва Лео, но по-късно разбрах, че това било просто форма на хавайската дума за „кон“ – лио. Когато излязохме от тропическата гора, поехме през също толкова гъстите ниви със захарна тръстика, като спряхме за час над Хило и Ханануи ни раздаде калаени чашки със студен чай.
След чаеното парти се отдалечихме от нивите със захарна тръстика и последните горички към пахоехое, или гладката вулканична скала, която продължава нагоре по склона на планината, докъдето поглед стига. Подобно унищожение – простиращо се на поне четирийсет километра – е достатъчно да свие сърцето и на най-обръгналия пътешественик, ако не беше изобилието от папрати и треви, които смекчаваха начесто чернотата. Когато се изкачихме още, под нас засия Тихият океан, а зад нас, на силната следобедна светлина, лесно различих няколко вида папрати, сред които красивата Microlepia tenuifolia, обикновената Sadleria, войнствената Gleichenia hawaiiensis и дребнолистната охия (Metyrosideros polymorpha) с алените й цветове.
Човешката компания обаче не беше толкова разнообразна и живописна. На вулканичното поле пътеката се разшири и групата ни се раздели по двойки. Ханануи и гласовитият господин Клемънс водеха. Младите господа Томас Макгуайър и Смит (близнаците никога не бяха наричани по малки имена, защото трудно ги различаваха) след тях, а аз бях отзад с преподобния Хеймарк. Свещеникът явно не се чувстваше много удобно на седлото, както и доста дребният кон не се чувстваше добре под тежестта му. Общата им липса на ентусиазъм задържаше колоната повече, отколкото ако останалите мъже се бяха опитали да настроят темпото си към моята по-бавна скорост.
Господин Уенд ни каза, че пътуването няма да е лесно – повече от петдесет километра, предимно през огромни вулканични полета, и с изкачване на хиляда и двеста метра, – но аз не бях подготвена за огромното изтощение, в което се намирах късно следобед, когато най-сетне стигнахме онова, което Ханануи нарече „Къщата по средата на пътя“ – име, което събуждаше образи на удобни кресла, горещ чай и топли кифли, но се оказа, че е само стара сламена колиба. Въпреки това вероятно щях да се срутя изнемощяла там – валеше лек дъждец и периферията на шапката ми вече клюмаше подгизнала, – но се оказа че Къщата по средата на пътя е заключена.
Ханануи се притесни, че няма да стигнем целта си преди мръкване. Върза коня си на коневръза и обиколи всички ни, за да ни раздаде шпори – тежки ръждиви мексикански приспособления с дълги около три сантиметра колелца. На въпроса на господин Клемънс Ханануи призна, че има поне още пет часа усилена езда, и то без място за почивка или вода по пътя.
След като тръгнахме от Къщата по средата на пътя, аз изостанах, тъй като краката ми бяха крайно изтощени от непривичната за тях стойка около едрото тяло на животното. Едва имах сили да го пришпорвам, вкопчена в седлото. Установих, че ако обърна глава настрани, водата от вече силния дъжд ще изтече от периферията на шапката ми на земята и няма да мокри краката ми или шията на коня.
По някое време с изненада установих, че господин Клемънс язди до мен. Тази му загриженост, ако беше такава, ме подразни и аз пришпорих коня напред с пълно безразличие.
Журналистът пушеше една от ужасните си пури, чието огънче бе защитено от огромната периферия на сомбрерото му. Забелязах с нещо като завист, че освен това има и дълго до глезените промазано наметало, което – макар че сигурно държеше твърде горещо в този климат – като че ли беше непромокаемо. Моите поли и дрехи за езда трябваше да тежат вече към – изчислих го по време на една дълга и скучна лекция на преподобния за келтите – петдесет килограма, така подгизнали бяха от вечерния дъжд.
— Великолепна местност, нали? – попита ме бившият капитан на речен кораб.