Всъщност виждах сиянието на вулкана. Приближавахме огъня на Госпожа Пеле.
За да убие времето преди лекцията, Елинор тръгна из „Мауна Пеле“. Вече започваше да се ориентира в разположението. На изток от Голямото хале бяха градините, гори от палми, един от трите тенис центъра и двете голф игрища с по осемнайсет дупки. Едното се разливаше на север към брега, а другото – на юг. На запад от Голямото хале се намираха Морската морава, още градини, водопади, лагуни, Корабокрушенският бар, басейнът със скатовете и част от извития плаж. Ако се разходиш на юг по брега, ще видиш гъстите гори, в които бяха разположени повечето халета – включително и нейното. Разходка на север по плажа водеше до дългия каменист полуостров, навлизащ в океана, и стигаше до така наречените Самоански бунгала – огромни халета със собствени басейни и дворове. В източния, южния и северния край бяха вулканичните полета – купчини а’а, които продължаваха с километри. Заливът и плажът, както и центърът за плаване в северния край на полуострова, бяха единственият достъп до океана: скалите на север и юг бяха подложени на непрестанната атака на вълните.
Елинор вече беше открила зоната със скалните рисунки – една пътечка за бягане минаваше по южния край на вулканичното поле към брега, точно зад най-южното от голф игрищата. Малка табелка в началото на пътеката обясняваше, че скалните рисунки са създадени от ранните хавайци и са усърдно пазени от курорта „Мауна Пеле“. Други табели предупреждаваха бегачите да не се отклоняват от пътеката и да се върнат преди мръкване, тъй като вулканичните полета са опасни, изпълнени с пукнатини и лавови тръби.
След бърз оглед на курорта Елинор се върна в Голямото хале. Оставаха й още двайсет минути до началото на арт обиколката. Подмина стълбището към Ланаито за наблюдение на китове и няколко изискани ресторанта, затворени през деня, и пое по широките стъпала към атриума. Осъзна, че Голямото хале е само по себе си цял курорт; гостите можеха да не излизат от сградата и да се чувстват като на екзотична ваканция.
Външният вид на сградата беше подвеждащ: с имитация на сламен покрив и широки навеси, седемте етажа тераси преливаха от растения. Голямото хале също се вписваше в облика на „местна колиба“, каквато бе основната тема на курорта, но когато видиш атриума и интериора, осъзнаваш, че е изключително елегантна сграда. Построена на хълм, тя имаше само пет етажа от страната на източния портал. Ако влизаш от страната на океана, като Елинор, минаваш покрай магазини и ресторанти и навлизаш в бамбукова горичка по пътечка, която продължаваше по терасирани тревисти хълмове покрай езерца с кои и туфи висящи орхидеи. Интериорът на Голямото хале беше отворен към небето и всяка тераса бе издадена навън от изпълнения с дървета атриум и преливаше от лиани и цветя. Елинор си помисли, че вероятно така са изглеждали Вавилонските висящи градини.
Лобито беше на два етажа над приземното ниво, със сияещи плочи на пода и златни статуи на усмихнат Буда на входа; отворено към пасатите, които неуморно нахлуваха по източното стълбище към западната тераса над Ланаито за наблюдение на китове. Елинор видя неколцина служители да се движат дискретно по слънчевите коридори, но основното впечатление беше за чиста празнота и тишина, нарушавана само от прибоя и птиците – отвътре и отвън, тъй като в атриума и лобито имаше огромни клетки с папагали какаду, макао и други екзотични птици, които свиркаха и говореха – и от постоянния шепот на океана и палмите.
Навремето Елинор бе имала дълга връзка с един архитект и сега оценяваше скъпите лампи, лъскавия месинг, сияещия кедър и красиво резбования махагон, украсите от тъмна дървесина около прозорците и фините мраморни рамки на асансьорите. Както и традиционните японски веранди и измерения, които някак се сливаха в невероятна постмодерна и привлекателна комбинация. В тази сграда отсъстваше претрупаният кич на „Хайат“, но без да се губи въздействието; или поне вероятно така би се изразил бившият й любовник.
В момента си мислеше, че може би трябва да си направи прическа. Косата й обикновено бе късо подстригана – една приятелка й каза, че прилича на Амелия Еърхарт, – но през пролетта я пускаше да порасне само за да може да я подстриже на мястото, където щеше да пътува. Обикновено първата й работа, след като се настани в хотелската стая, беше да отиде в града и да тръгне по улиците, докато открие фризьорски салон: „салон за красота“, макар че леля Бийни я бе научила да се смее на тази фраза още от петгодишна. Там й правеха най-модерната – макар и понякога ужасна – прическа в града и Елинор почти винаги успяваше да преодолее езиковата и културната бариера и да общува с другите жени. След фризурата – а понякога и маникюр – тя бе въоръжена с достатъчно информация за града, за да намери истинските ресторанти, да пазарува в истинските магазини и пазари, да види истинските гледки, и често дори ядеше или обикаляше с някоя от жените, които бе срещнала във фризьорския салон. Беше изтърпяла подобни прически в Москва и Барселона, в Рейкявик и Банкок, Киото и Сантяго, Хавана и Истанбул… Косата й винаги порастваше и тя я подстригваше пак, преди да се върне в кампуса през есента. Междувременно често я вземаха за местна в страната, в която пътуваше. Обикновено втората точка от програмата й беше да си купува дрехи от магазините, където ходеха и жените от салона, и това също помагаше за преодоляването на бариерите.