Сега Елинор се запита къде ли се подстригват жените, които работеха в „Мауна Пеле“. Не тук, разбира се. Фризьорският салон в курорта беше на нивото на салоните в Бевърли Хилс. Елинор знаеше, че персоналът пътува дотук чак от Кона, някои дори от Хило.
Погледна си часовника. Вече беше време за обиколката. В програмата пишеше само, че срещата е близо до статуите на Буда в главното фоайе, но Елинор не видя някой да чака там. Статуите като че ли бяха направени от позлатен бронз и при по-внимателен оглед се оказа, че не са на Буда. Тя бе прекарала доста време в обиколки на Тихоокеанския регион и ги определи като коленичили „ученици на Буда“. Дланите им бяха събрани в молитва, а телата бяха слаби под златистите и почти огледални роби. Помисли си, че вероятно са от Тайланд или Камбоджа.
— Тайланд – каза приятен глас зад нея. – Краят на осемнайсети век.
Елинор се обърна и видя мъж с нейния ръст, вероятно с няколко години по-възрастен, макар че като повечето хора от азиатско или полинезийско потекло нямаше бръчки. Косата му беше късо подстригана и къдрава, леко посиняваща. Очите му бяха големи и изразителни зад кръглите очила „Армани“. Беше гладко избръснат; кожата му имаше цвета на лакираните дървени украси в Голямото хале. Беше облечен с широка копринена тъмносиня риза, ленени панталони и сандали.
— Доктор Кукали? – попита Елинор, когато подаде ръка.
Ръкостискането му беше приятно.
— Пол Кукали – каза той с плътния баритон, който я бе накарал да се обърне. – И доколкото виждам, вие сте моята група за обиколката. Може ли да попитам как се казвате?
— Елинор Пери.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Пери.
— Тъй като групата ни е така малка, най-добре ме наричайте Елинор – каза тя и се обърна към коленичилите около входа скулптури. – А тези ученици са великолепни.
Пол Кукали я погледна с одобрение.
— О, значи знаете с каква цел се слагат там. Забелязахте ли малките разлики в израженията им?
Елинор се приближи.
— Да, сега ги виждам. Носовете им са леко различни. Робите им също. И при двамата месестите части на ушите са дълги, което показва кралско потекло…
— Лакшана – каза кураторът по изкуство и археология.
— Да, но при тази едното ухо е… по-голямо. – Елинор се засмя.
Той се приближи и сложи ръка върху златно-черната лакирана повърхност на статуята.
— Това са стилизирани портрети на дарителите. Каквито има и в ренесансовите олтари в Европа. Дарителите не можели да устоят на изкушението образите им да бъдат изобразени близо до образите на светците.
Елинор погледна към скулптурите, резбованите маси, украсите по стените, купите, статуетките и будистките олтари във фоайето, към коридорите и терасите над тях.
— Това място е истински музей.
— То е музей – каза Пол Кукали с лека усмивка. – Само че убедих господин Тръмбо да не слага табелки на експонатите с обяснения. В Голямото хале и в другите сгради в курорта са пръснати експонатите от най-прекрасната колекция с азиатско и тихоокеанско изкуство в Хавай – единственият ни съперник е „Мауна Кеа“ нагоре по брега, и то само защото самият Лорънс Рокфелер също е колекционер.
— Защо убедихте господин Тръмбо да не слага табелки на тези съкровища? – попита Елинор. Беше прекосила фоайето, за да разгледа червен японски скрин, който бе висок поне пет стъпки и дълъг осем.
— Ами според мен гостите трябва да възприемат тези предмети на изкуството не като в музей, а сякаш са на гости в дома на приятел и виждат такива прекрасни неща.