Уил Брайънт погледна към огромния шеф на охраната, но не каза нищо.
— По дяволите – каза от все сърце Тръмбо.
— Да – съгласи се помощникът му.
Хироши Сато най-сетне вкара топката. Тръмбо изръкопляска и се усмихна.
— Накарай Бригс да свали всичките самолети – каза той на Уил Брайънт, преди да отиде при Сато. Всички потеглиха към деветата дупка.
Обиколката трябваше да продължи час, но изминаха почти деветдесет минути, преди Елинор и Пол Кукали да забележат колко е часът. Бяха обходили седемте етажа на Голямото хале и градините отвън и кураторът й показваше изящни хавайски купи, високи пет стъпки ритуални маски от Нова Гвинея, будистка японска статуя от Камакура от четиринайсети век, таитянски дърворезби от периода Айодя и красив индийски Буда от Нагапатинам, скрит под бананово дърво в градината, бронзов „крилат лъв“, който пазеше входа към президентския апартамент на горния етаж, изумителна дървена лакирана статуя на приклекнала коза и още десетина такива съкровища. Елинор рядко се бе наслаждавала толкова на разговор за изкуство.
По време на обиколката тя установи още, че Пол Кукали е вдовец от шест години, а пък той разбра, че тя не е семейна, предположи, че е преподавателка, но се изненада да научи, че е специалист по Просвещението. И двамата се интересуваха от дзен и установиха, че са посещавали много такива градини в Япония, както и че имат обща страст към таитянската храна, че се дразнят от политиката в кампусите и се смеят на едни и същи шеги.
— Извинявам се, че надвиших времето – каза Пол, когато приключиха обиколката в лобито. – Но е заради седящия Буда. Винаги се отнасям, когато говоря за Буда.
— Моля те – каза Елинор. – Беше прекрасно. Ако не ми го беше показал, нямаше да забележа „колелото на закона“ на дланта му.
Кураторът се усмихна.
— Беше мило, че остави цвете там. И правилно.
Елинор си погледна часовника.
— Е… малко се притеснявам да го кажа, но възнамерявах да участвам и в обиколката на скалните рисунки. Ще се състои ли, ако отново не дойде никой друг?
Пол се усмихна още по-широко и показа идеалните си зъби.
— Ако си единственият гост, може и тази обиколка да се удължи. – Той си погледна часовника. – Имам идея. Ако искаш, можем да обядваме заедно в ланаито и да отидем направо оттам при скалните рисунки. – Замълча за миг. – По дяволите, прозвуча глупаво, нали?
— Не, прозвуча като покана. И приемам.
На обяд в ланаито имаше едва десетина души, но един от тях беше Корди Стъмпф, увита с плажен шарф на цветя, който явно беше комплект с банския й. Корди отпиваше от висока чаша с някакви цветчета и се мръщеше над менюто, сякаш беше написано на чужд език.
— О – каза Елинор, – ето един човек, с когото вероятно ще ти е приятно да се запознаеш. Да я питам ли дали иска да се присъедини към нас?
— Разбира се – каза кураторът с усмивка, сякаш изпита облекчение от предложението й.
Корди Стъмпф присви очи към тях. Носът й беше изгорял от слънцето.
— Да, защо не седнете при мен? Ей, вярваш ли, че наистина сервират делфин тук? Чудех се дали да не си взема сандвич с риба.
Нещата се влошиха още повече за Байрон Тръмбо на четиринайсетата дупка.
Той беше на тревата, докато Сато се мъчеше да излезе от чакъла и попадна в пясъчен бункер. Играта на японския милиардер отиваше по дяволите. Боби Танака и Инадзо Оно също имаха проблеми, затова Тръмбо просто стоеше в края на тревата с Гюс, неговия кади, и гледаше как Сато се вбесява все повече. Щеше му се просто да удари проклетата топка към вулканичното поле и да се приключва.
Накрая Сато излезе на тревата и тръгна към стария си кади, който му подаде копринена носна кърпа, с която да избърше зачервеното си лице.
— Моля, удряйте, Байрон сан.
— А, ето те, Хироши – каза Тръмбо с дружеска усмивка. Уил Брайънт тъкмо го бе информирал, че самолетът на Кейтлин наистина се е насочил към летището „Кона“ в Кеахоле и с адвоката й са направили резервации в „Мауна Пеле“. Тръмбо имаше чувството, че ще повърне, но първо щеше да вкара топката в дупката зад палмата.
— Моля – каза той и протегна ръка в универсалния жест „ти първи“.
Сато поклати глава, вече показваше признаци на лошо настроение.
— Не, моля, давайте вие, докато аз реша какви точно грехове съм извършил, че да заслужа подобно наказание.
Тръмбо изсумтя и насочи топката. Трябваше да преодолее три метра. Гюс отиде до флагчето и понечи да го вдигне, но застина и се втренчи в обувките си.
— Извади го, Гюс.
— Но господин Ти… – тихият глас на Гюс звучеше странно.