— Този малкият има бая голяма пишка, като стрела. Това ли означава много мана?
Пол Кукали се засмя.
— Вероятно. Всичко, което хавайците са правили или мислили, е било свързано с мана или капу.
— Табутата? – попита Елинор.
Пол седна на скалата и сложи ръка точно върху мъжката фигура, на която Корди се възхищаваше.
— Капу са не само правила какво може и не може да се прави. Хиляди години хавайците са били обсебени от мана – духовната сила, която тече от водата, от боговете и между хората – и капу помагат да се запази тази сила, където й е мястото… да се запази, за да не бъде открадната.
Корди потърка носа си.
— Мислили са, че може да се открадне сила?
Кураторът кимна.
— До степен, че когато кралските особи – алии – умирали, поданиците като теб и мен трябвало да легнат на земята и да крият лицата си. Дори ако сянката ни падне върху тях, ни грози смъртно наказание. Мана била рядка стока и животът на селото и хората в него често зависел от това. Наказанията били много сурови.
Корди гледаше през вулканичното поле.
— Значи тук са правили… човешки жертвоприношения?
Пол скръсти ръце.
— Почти сигурно е. Този участък от брега е много богат на хейау – стари светилища, – където са правили жертвоприношения. Дори когато са издигали големите колони, е трябвало във всяка дупка да се сложи тялото на мъртъв роб.
— Уф – каза Корди.
— Но имало и други хейау, като Пуухонуа О Хонаунау, надолу по брега – каза кураторът. – Така нареченият Град на убежището, където слабите можели да избягат, за да се спасят от тези ужаси.
Елинор се приближи.
— А нямаше ли светилище някъде тук… може би в този залив… за което легендата твърди, че е построено за една нощ от Бродещите в нощта?
Пол Кукали я погледна изненадан.
— Точно така. Именно тук е мястото, макар че не е открито светилището. Това бе една от причините, поради които искахме съдът да наложи ограничения, за да се опази районът.
— Бродещите в нощта? – попита Корди.
Кураторът се обърна към нея и се усмихна.
— Процесиите на мъртвите… алии, кралски особи, ако се вярва на легендите… Смята се, че ако ги видиш, те чака неприятност. Според една легенда светилището тук е построено за една нощ през 1866 година от Бродещите в нощта. – Обърна се към Елинор. – Вие къде се натъкнахте на тази информация?
Тя се поколеба само за секунда.
— Мисля, че в книга на Марк Твен.
Пол кимна.
— О, да. Бях забравил за писмата му от Хавай. Той е бил на Големия остров през лятото, когато хейау е построен от ходещите мъртви, доколкото си спомням от проучванията си. Но не мисля, че точно това писмо е публикувано… то е в архива му, нали?
Елинор не отговори.
— Вие чист хаваец ли сте? – попита Корди директно, като любопитно дете.
— Да – каза Пол Кукали. – Всъщност не сме останали много, ако трябва да съм честен. Четох някъде, че сто и двайсет хиляди души на островите твърдят, че имат хавайска кръв, но етнолозите смятат, че са останали едва няколкостотин чисти хавайци. – Замълча за миг. – Мисля, че това е добър знак, нали?
— Е, да, разнообразието обикновено означава сила – каза Елинор.
— Да разгледаме ли и останалото от скалното поле с рисунките? – попита той. – Голф игрището зае голяма част от него, но има и няколко интересни изображения на фигура с глава на ястреб, за която никой няма теория.
Тръгнаха по алеята и разговаряха, докато навлизаха сред канарите от а’а.
Тръмбо вече си мислеше, че проклетата игра ще продължи вечно; той изпрати Гюс Ру обратно в клуба, защото още не беше на себе си. Младият му племенник, Ники Ру, беше кади на Тръмбо на последните няколко дупки. Самият Тръмбо бе достатъчно потресен, за да изпрати напред Уил Брайънт – да провери дупките, пясъчните бункери и изобщо… всичко.
— Трябва да съобщим за това – бе прошепнал Брайънт, преди да тръгне с количката си.
— Какво да съобщаваме? – изсъска Тръмбо. – Че из дупките на голф игрище за дванайсет милиона се спотайват проклети отрязани ръце? Или че ти изхвърли доказателството сред камънаците, за да може Хироши да вкара в дупката? Местните ченгета ще са във възторг.
Уил Брайънт дори не потрепна.
— Трябва да съобщим.
— Но ще трябва първо да се върнеш там и да я намериш – прошепна Тръмбо, като погледна към Сато и приятелчетата му, които плещеха нещо на японски. На последните две дупки му провървя.
Брайънт не потрепна и при тази мисъл.
— Сега ли?