— Едва ли…
— Но не знаем със сигурност, нали? – каза Тръмбо и сложи ръка на рамото на по-високия от него управител. Стисна го. – Просто не знаем и докато не разберем, ще е ненужно самоубийство да прецакаме сделката само заради разни… нередности.
— Нередности – повтори управителят на курорта. Гласът му бе по-висок от обичайното и звучеше почти като надрусан.
Тръмбо стисна рамото му така силно, че той се смръщи и се отдръпна.
— Само кажи на охраната да си върши работата, докато аз върша моята, разбра ли, Стив? Всичко ще се нареди. Повярвай ми.
Картър изглеждаше сякаш не може да преглътне нещо твърде голямо.
— Но офисът…
— Чий офис, Стив? – Гласът на Тръмбо беше успокояващ, почти приспивен. Този тон вършеше работа при някои от най-истеричните и раздразнителни жени в Америка, трябваше да свърши работа и при този идиот с тупе.
— Офисът на господин Уилс.
— Какво за него, Стив?
Управителят си пое дъх и гласът му прозвуча по-силно:
— Трябва да го видите, за да разберете, господин Тръмбо.
Милиардерът си погледна ролекса. Наистина имаше малко време. Сато и хората му искаха да подремнат и да обядват в частното си ланаи, преди двете страни да се съберат отново за преговори следобед.
— Добре, покажи ми – каза той, като потупваше дружески управителя по гърба.
Картър тръгна пред него.
— Те не искат да слизат долу сега.
— Кой? – попита Тръмбо, имаше чувството, че започват разговора отначало. – Къде?
— Персоналът – каза Картър. – Всички, които имат офиси в сервизните тунели или трябва да минат оттам. Никога не са ги харесвали, господин Тръмбо. Винаги е имало разни истории. Но това сега…
— Ами майната им – каза Тръмбо, изморен от ролята на добрия шеф. – Кажи им, че трябва да работят долу, ако си искат заплатите.
— Но офисът на господин Уилс… Твърде странно е, за да ви обясня…
— Не ми обяснявай – каза Тръмбо, пак си погледна часовника и едва не избута управителя към катакомбите. – Покажи ми.
— Какви са тези дупки в земята? – попита Корди, като посочи покрай скалните рисунки и черните канари нещо като назъбен отвор на тунел между две скали.
— Лава тръба – каза Пол Кукали. Посочи на изток. – Те се простират по целия склон на Мауна Лоа… трийсет-четирийсет километра.
— Сериозно? – каза Корди Стъмпф.
— Сериозно – потвърди кураторът по изкуство и археология.
— Лавовите тръби са източници на мана, нали? – попита Елинор.
Пол кимна.
— По нуи хо'олаколако, Великата нощ, която захранва. Легендите казват, че тези черни дупки са като женски утроби: канали, през които тече силата.
Корди изсумтя, сякаш развеселена от тази мисъл. Тя се покатери нагоре, за да погледне в черната дупка.
— Внимавай – каза Пол.
— Това наистина е нещо като тунел – каза Корди, сякаш се бе съмнявала в неговото обяснение. – Виждам как се извива нагоре. Стените са… особени… нагърчени.
— Набраздени са от лавата, докато тя се е охлаждала и отдръпвала – каза Пол.
— Да. – Корди звучеше замислена. – Можем да се изкачим по това чудо. Дали е безопасно?
Пол Кукали сви рамене.
— От хотела не го препоръчват.
— Защо? Прилепи ли има? – попита Корди.
Той поклати глава.
— Не, повечето прилепи на Големия остров живеят по дърветата. От курорта се тревожат повече, че някой може да падне. Проходите на лавата наистина са много обширни. Лесно може да се изгуби човек.
Корди изсумтя отново.
— Може би тук са изчезнали всички липсващи гости.
Пол Кукали се сепна, сякаш смутен от споменаването на проблемите в курорта.
Елинор го наблюдаваше.
— Нали арестуваха заподозрян за отвличанията… убийствата… каквото беше там?
Пол кина.
— Джими Кахекили. Но скоро ще трябва да го пуснат.
— Защо? – попита Елинор.
Пол я погледна с безизразно лице.
— Защото не е виновен за нищо. Или по-скоро е виновен, че има голяма уста и е истински фанатик от сепаратисткото движение.
Корди тръгна между канарите и слезе на алеята.
— Какво е това сепаратистко движение?
— Все повече хавайци… местни хавайци… искат американското правителство да върне на островите предишния им статут на независима нация – каза Пол.
— Така ли? – попита Корди. – Значи преди е било отделна страна? Винаги съм мислила, че са били само острови с местни хора и сламени колиби, преди да се появят плантаторите със захарната тръстика.