Елинор се смръщи леко, но забеляза, че Пол Кукали само се усмихна.
— Да, имало е местни и сламени колиби – каза той, – но до един януарски ден през 1893 година Хавай си е имал и свое правителство – монархия. Кралица Лилиуокалани е била на трона, когато белите плантатори и американските пехотинци са анексирали островите чрез незаконна инвазия… и това е. Немного отдавна президентът Клинтън подписа документ, с който се извинява за това завладяване. И така укроти малко част от хавайците. Но други, като Джими Кахекили, искат всичко да се върне както е било и да се възстанови монархията.
Корди Стъмпф изсумтя при тези думи.
— Все едно индианците да си поискат Манхатън, а?
Пол разпери ръце.
— Да. Ако искането е за пълен суверенитет на всички острови. Никой с всичкия си не би повярвал, че САЩ ще се откажат от Уайкики и военните бази. Но някои от нас мислят, че може да се постигне някакъв ограничен суверенитет… както например при коренното население на континента.
— Резерват? – попита Елинор.
Кураторът потърка брадичката си.
— Чували ли сте за Кахоолаве?
— Да – каза Елинор.
— Какво? – попита Корди. Слънчевите й очила имаха бели пластмасови ръбчета на рамките и сега те проблеснаха между двамата по-високи от нея души. – Какво?
Пол Кукали се обърна към нея.
— Кахоолаве е хавайският остров, на който никой не ходи. Той е дълъг само осемнайсет километра и е широк десет, но е свещен според митологията на хавайците и там има много хейау и други археологически съкровища.
— Добре, схванах. Защо никой не ходи там? – попита Корди.
— Един човек – бял земевладелец – притежавал острова до 1941 година – каза Пол. – Ден след Пърл Харбър американският флот го завзема като бомбен полигон и оттогава го обсипва с бомби и гранати.
Корди Стъмпф показа малките си зъби в детската си усмивка.
— Значи хавайците искат него за резерват? Бомбен полигон? Аз бих поискала поне курорта „Мауна Пеле“.
Кураторът се усмихна.
— Аз също. Но се отклоняваме от темата.
— Имаш предвид от въпроса кой избива гостите тук? – попита Корди.
— Не – Пол си погледна часовника. – Плащат ми да говоря за скалните рисунки тук. И времето ни свършва.
Тримата продължиха да вървят по асфалтовата пътека, която се виеше между черните скали. Не бяха видели и един бегач цял следобед.
— Кажи ни за Царството на Милу и входа към Подземния свят – каза Елинор.
Кураторът спря и изви вежда.
— Доста добре си запозната с местните предания.
— Не съвсем. Мисля, че съм чела за Подземния свят в същата статия за пребиваването на Марк Твен на островите. Входът е някъде тук, нали?
Преди Пол Кукали да отговори, Корди щракна с пръсти.
— Значи това е… вече разбрахме защо са изчезнали онези хора. Хотелът е построен на старо хавайско гробище. И не само това, но и входът към… как беше… Подземния свят е тук. Старите богове и призраци са се вбесили и вилнеят из района, завличат гости на вечеря в тунелите. Ще стане хубав филм. По дяволите, имам приятелка, която познава една, дето се ожени за холивудски продуцент. Можем да му продадем идеята.
Пол се усмихна.
— Съжалявам, но това всъщност не е гробище. А входът за Подземния свят, за който говори Елинор, би трябвало да е близо до брега, в края на долината Уайпио, а тя е диагонално срещуположна на нас, чак в другия край на острова. На часове път оттук.
— Е, мамка му – каза Корди, свали си очилата и ги изчисти с края на шала си на цветя. – Отиде ми печалбата от филма.
Елинор спря.
— Но нямаше ли и втори вход към Подземния свят? Задна врата? Тя би трябвало да е на този бряг, нали?
— Да, според Марк Твен – вероятно – каза кураторът безизразно. – Според нашата митология обаче входът e само един и той е запечатан от Пеле след голяма битка с боговете на мрака. Демоните или злите духове… дори призраците… не са безпокоили никого, откакто вратата е затворена. Предполагам, че зависи на кого вярвате… на хавайците, които са измислили тези легенди, или на Марк Твен, който е дошъл тук за няколко седмици и ги е чул да ги разказват.
— Да, предполагам – каза Елинор и си погледна часовника.
— Почти три е. Задържахме те доста след определения час, Пол. Но беше много забавно.
— Да – каза Корди. – Наистина беше страшно забавна разходка. Особено ми хареса картинката на онзи тип с пишката стрела.
Те се връщаха към Голямото хале, говореха и сочеха някоя по-интересна скална рисунка по пътя, когато огромно черно куче се откъсна от черните канари и излезе на пътеката. То се взираше в тях, размахало опашка. А в зъбите си стискаше човешка ръка.