Томи клати глава с отвращение.
— Виж, това е Хавай, не е Нюарк. Там няма да има никой, с когото не можем да се оправим. – Тръгва към скалите, като следва едва видимата следа от обувките на Марти по белия пясък.
След миг писъците започват отново. Този път два гласа. На игрището няма кой да ги чуе, а сградите на курорта са само далечни светлини, затъмнявани от люлеещи се палми. Вятърът свири през шупливата а’a. Вълните се разбиват в невидимия бряг.
След минута-две писъците спират и само вятърът и прибоят продължават да вият в нощта като банши.
≈ 2 ≈
Славни са децата на Хавай,
верни на земята си докрай,
когато идва чужденец със вест,
носеща разруха и протест.
Елън Райт Пендъргаст,
Меле 'Ай Похаку
(„Изяждащата камъни песен“)
Над „Сентръл Парк“ се сипеше сняг. От петдесет и втория етаж на своята кула от стомана, стъкло и камък Байрон Тръмбо гледаше как снегът покрива черните скелети на дърветата в „Шийп Медоу “ далече долу и се опитваше да си спомни кога за последно се е разхождал в парка. Преди години. Вероятно преди да направи първия си милиард. Вероятно преди да направи първия си милион. Да – сега си спомни, – беше преди четиринайсет години, тогава беше на двайсет и четири, още нов в града, дошъл пресен-пресен от Индианаполис, готов да превземе Ню Йорк. Спомни си как гледаше небостъргачите, които се издигаха над дърветата в „Сентръл Парк“, и се питаше в кой от тях ще има офис. В онзи отдавнашен пролетен ден нямаше представа, че ще построи свой петдесет и четири етажен небостъргач и ще заеме последните четири етажа с многото си офиси и с пентхауса.
Архитектурните критици наричаха сградата на Тръмбо „фалическо чудовище“. Всички други я наричаха „Биг Ти“. Някои се опитаха да я наричат „Тръмбо Тауър“ но твърде много приличаше на името на сградите на Доналд Тръмп и Байрон Тръмбо бързо потуши този почин завинаги. Той ненавиждаше Доналд Тръмп и не искаше да бъде свързван с името му. Освен това „Биг Ти“ бе най-подходящото име за тази висока сграда с по-широки последни пет етажа, нещо като надстройка от стомана и стъкло, която според Тръмбо приличаше на мостика на най-високия кораб в света. Освен това Биг Ти беше прякорът му още от тринайсетгодишен.
Сега Тръмбо въртеше велоергометъра в ъгъла на Т-образната надстройка, точно където двете стъклени стени се срещаха под остър ъгъл, и имаше чувството, че се намира на малък, покрит с килим скален нос на петдесет и два етажа над Пето Авеню и парка. Снегът се сипеше на сантиметри от стъклото, издигаше се с теченията покрай сградата. Вече валеше така силно, че Тръмбо едва успяваше да различи тъмните кули на сградата „Дакота“ в западния край на парка.
В момента дори не гледаше. Беше със слушалките на телефона и свел глава, говореше в малкия микрофон между пъхтенето, докато яростно въртеше педалите. Памучната му тениска беше подгизнала на едрите гърди и между плешките.
— Как така още трима гости са изчезнали? – сопна се той.
— Ами просто още трима гости изчезнаха – отвърна гласът на Стивън Ридъл Картър, управител на курорта на Тръмбо „Мауна Пеле“ на Големия остров на Хавай. Картър звучеше изтощен. В Ню Йорк беше осем и половина сутринта, а в Хавай – три и половина през нощта.
— Мамка му – каза Тръмбо. – И откъде знаеш, че са изчезнали? Може просто да са отишли някъде извън курорта.
— Не са се регистрирали, че си тръгват – каза Картър. – А и имаме охрана на портала денонощно.
— Тогава може да са в курорта, но в… какво беше там… на някой друг… Онези сламени колиби. За това сетихте ли се?
Чу се леко бръждене по телефона, което вероятно прикри въздишка.
— И тримата излязоха да играят голф вечерта, господин Тръмбо. Точно по залез. Когато не се върнаха до десет, нашите момчета тръгнаха да ги търсят и откриха голф количките им на четиринайсета дупка. Стиковете им си били там – някои в количките, други разхвърляни из камънаците близо до скалите.
— Мамка му – повтори Байрон Тръмбо. Той даде знак на Уил Брайънт да се приближи и направи жест за телефон. Главният му помощник кимна и вдигна слушалката на другия апарат. – Другите не са изчезнали близо до голф игрището, нали?
— Не – отвърна изморено Картър. – Двете жени от Калифорния миналия ноември са видени за последно да тичат по пътеката през полето със скалните рисунки. Семейство Майърс – родителите и четиригодишната им дъщеря – са се разхождали до басейна по тъмно. Готвачът, Паликапу, се прибирал у дома през скалите южно от голф игрището.