— Ако си мълчим, ще ни държите ли в течение? – попита Корди.
Тръмбо примигна насреща й.
— Моля?
— Ами да ни казвате какво сте намерили. Да ни държите в течение.
— Разбира се – каза Тръмбо. Погледна към шефа на охраната. – Господин Дилън, моля да държите в течение госпожа Стъмпф и госпожица Пери относно напредъка на разследването.
Косматият дребосък кимна, извади бележник и химикалка от джоба на сакото си и си записа прилежно.
— Предполагам, че местната полиция ще иска да говори с нас – каза Елинор.
— Разбира се – отвърна веднага Тръмбо.
Елинор се поколеба.
— Аз ще остана до края на седмицата – каза тя. – Вашите хора знаят в кое хале съм настанена.
— Благодаря ви – измърка Байрон Тръмбо. Обърна се към Корди. – Мога ли да ви бъда полезен с още нещо, госпожо Стъмпф?
Корди отвори вратата, преди Дилън или Фредриксън да успеят да го направят.
— Ами, поздрави Джими от мен, когато се чуете.
— Джими? – усмихна се отново Тръмбо.
— Старши сенаторът – рече тя и с Елинор излязоха.
14 юни 1866 г.,
вулканът Килауеа
Под несигурното водачество на преподобния Хеймарк, с господин Самюъл Клемънс се приготвихме за нашето среднощно спускане в кратера на Килауеа.
Знаех, че тази експедиция е глупост, но подобно нещо рядко ме спираше да се впусна в приключение. Не ме спря и сега. Подготовката ни бе скромна: пазачът ни снабди с фенери, с дебели бастуни и с брезентова торба с хляб, сирене и вино за „вулканичния пикник“, когато стигнем до езерото с лава на няколко километра през кратера.
Макар че Ханануи и останалите местни нямаше да са ни водачи точно тази нощ – оказа се, че се е отворил още един процеп в кратера, който може да изригне, – Ханануи ни отведе до „стълбището“ – опасна пътека, издълбана в една пукнатина по стената на кратера, на половината път между Къщата на вулкана и Наблюдателницата. Преподобният Хеймарк потвърди, че по този път се бил спускал и преди, и ние потеглихме. Пълният свещеник водеше, аз бях след него, а нашият калифорнийски кореспондент вървеше последен. Пристъпвахме внимателно по опасната, дълга триста метра стълба във вулканичната скала към пода на кратера. Мисля, че тъмнината – скалите около нас бяха озарявани само от споменатото червено вулканично сияние, което правеше ръцете и лицата ни алени – бе преимущество, защото малките кръгчета светлина, хвърляни от люшкащите се фенери, не показваха ужасната съдба, която щеше да ни сполети, ако се препънем или завием в погрешна посока.
Щом стигнахме до пода на кратера, стана ясно, че макар той да е от изстинала лава, която отгоре изглеждаше солидна, всъщност е осеян с хиляди процепи и пукнатини, през които се виждаше все още стопената лава. Преподобният Хеймарк извика, че си спомнял пътеката, и откри гладък участък с фенера си. И ние поехме по пода на кратера.
Макар и „изстинала“, аз усещах топлината на лавата под дебелите подметки на ботушите си. Не можех да си представя каква е температурата на лавата, която и в момента изригваше по-високо от човешки ръст в кипящите казани само на няколкостотин стъпки вдясно и вляво от нас.
— Мисля, че остават само стотина метра по този опасен терен – извика преподобният и тръгна бързо по горещия камък. Аз го следвах, полите ми се развяваха и усещах жегата по краката си. Кръгчето светлина на фенера ми едва успяваше да догонва светлината на свещеника. Господин Клемънс бързаше зад нас с пура в уста, макар че тя изглеждаше доста излишна в тази адска яма. Поне миризмата на сяра скриваше нейната воня.
Толкова скоро сред преживяването ми е трудно да опиша подобаващо чудесата на активен вулкан. Отначало изглеждаше, че се намираме в озарена в червено пропаст, скална еднообразна пустош, скоро очите ни свикнаха с огненото зарево около нас въпреки светлината на фенерите и подът на кратера се превърна в нещо фантастично: тераси от черен камък, езера от пламъци, хребети и високи скали, конуси, реки от течен огън, планини от пепел, огромни буци подскачаща лава, дълбоки бездни, пълни с дим и серни изпарения. Килауеа подскачаше и дишаше, въздъхваше и плюеше огнената си отрова около нас, нехаещ за присъствието ни, безразличен към натрапничеството ни, както великият бог Вулкан би пренебрегвал три мушици в своята пламтяща пещ.
И наистина беше пламтяща пещ. Мисля, че дори господин Клемънс осъзна колко глупаво е импулсивното ни решение, защото, когато преподобният Хеймарк спря, за да провери накъде продължава пътеката и да избърше потното си лице, журналистът извика над хрущенето на охлаждащите се камъни под краката ни: