— Сигурен ли сте, че знаете пътя?
— Денем е по-лесно – каза свещеникът, очите му бяха ококорени и изглеждаха бели на ужасната светлина. – И с водач.
Явно на лицата ни се изписа притеснение, защото той бързо продължи:
— Но скоро ще прекосим най-трудната част. А после се върви по камък.
Оказа се, че има още доста от „трудната част“ и се налагаше да прескачаме тесни пропасти с кипяща дълбоко под краката ни лава. Не мислех за последствията от някой неуспешен скок, защото това щеше да ме парализира. Затова просто скачах. От топлината полите ми започнаха да димят в плътния въздух. Веднъж попаднах на невидима дупка и усетих как пламъците облизаха ботушите ми, затова – без да чакам стреснатите господа да оставят фенерите и да ме извадят – аз се хванах за скалата и се издърпах сама. Изненадващо, но камъкът под ръцете ми беше така горещ, че дебелите ми кожени ръкавици почти изгоряха и по дланите ми се надигнаха мехури, сякаш бях ги залепила върху нажежена повърхност.
Не казах за това на мъжете, а вдигнах фенера и последвах преподобния, който продължаваше несигурно по неравния кратер.
Вероятно вървяхме повече от час по кратера на Килауеа, но заради алената светлина, постоянната опасност и нуждата да гледаш къде стъпваш, макар че всъщност нищо не виждаш, пътуването ми се стори безкрайно. Но внезапно пристигнахме до езерото от огън, до самия ръб на Халемаумау.
Думите не могат да опишат това езеро. Тези, които ми идват наум – фонтани, пръски, огън, струи, експлозии, – просто не могат да предадат абсолютната неземност на тази гледка, яростната мощ и ужасяващото й великолепие.
Езерото беше широко около сто и петдесет метра в най-тясната си част и дълго почти километър и половина. Бреговете му представляваха отвесни скали от черна лава – същата „охладена“ лава, на която стоях и която караше ботушите ми да димят, – които бяха високи поне петнайсет метра, някои стигаха и до шейсет метра, надвиснали над сияещата лава като Черните скали на Дувър над ленивата маса от огън. От езерото се извисяваха конуси, както и по бреговете му, и те бълваха пара и сярна мъгла, оцветени в тъмночервено и оранжево от кипящата лава. Тези облаци от изпарения се издигаха над ръба на кратера – който вече ми се струваше много далече над нас – към червения покров от ниско надвиснали облаци.
Но най-впечатляващо беше самото езеро от огън и не мисля, че някога ще забравя тази гледка.
Лавата изригваше на фонтани, издигаше се на вълни във вътрешността на езерото и до черните скали, които се опитваха да я удържат. Бълбукаше пред нас – над нас, защото изпращаше високо пръски, които се разбиваха в конусите на стотина метра навътре в езерото – и се вихреше в хиляди огнени въртопи, които изпращаха вълни от стопена скала, обуздавани от бреговете му. Точно пред нас единайсет фонтана от огън изхвърляха сияещи воали във въздуха, които се връщаха в огненото езеро, което ги бе родило. Чуваше се съскане и хрущене на втвърдяваща се скала, шепотът на парата, излизаща през хиляди невидими пукнатини, стонът на разширяващата се и свиваща се повърхност… а под всичко това се носеше постоянният тътен на този океан от огън, това пламтящо езеро, което се вълнуваше и бушуваше под краката ни.
Обърнах се към преподобния Хеймарк, но той се взираше с отворена уста и изцъклени очи и промърмори нещо като:
— Не го бях виждал нощем… Не го бях виждал нощем.
После се обърнах към господин Клемънс, сякаш да го предизвикам да се пошегува и с това, но той бе хвърлил пурата си и се взираше запленен, а на лицето му бе изписано почти религиозно благоговение. Сякаш усетил погледа ми, той се обърна към мен – червените вежди, мустаците и къдриците бях оранжеви на тази светлина – и отвори уста, сякаш да заговори, но не каза нищо.
Кимнах и се обърнах пак към спектакъла.
Повече от два часа стояхме на ръба на Халемаумау, дома на Госпожа Пеле, и гледахме как се издигат бреговете от изстиваща лава, някъде се изграждат рампи и острови в езерото от пламък, а другаде те се предават отново на жегата и се превръщат пак в течна скала. Вълните се плискаха все по-високо с повишаване нивото на лавата и жегата ни прогони назад. Те се охлаждаха в черна скала, създаваха нови брегове и плитчини, нови скални склонове и конуси. И през цялото време конусите, издигащи се от огнената яма, бълваха своите валма към облаците, а скалата, върху която стояхме, се напука и размърда, предлагайки нови гледки към магмата под нея. Това беше спектакълът, на който се наслаждавахме по време на пикника си там, докато ядяхме хляба и сиренето, приготвено от домакина ни, и отпивахме вино от чашите, които внимателно бе опаковал в торбата ни.