— Най-добре да се връщаме – каза накрая преподобният Хеймарк с дрезгав глас, сякаш беше крещял, а не бе мълчал през цялото време, докато стояхме на бреговете на ада.
С господин Клемънс се спогледахме, сякаш да възразим, сякаш да отхвърлим това решение и да останем тук цялата нощ и целия ден, за да дочакаме още една великолепна нощ сред царството на Пеле.
Но не се разбунтувахме, разбира се, макар да съм сигурна, че този миг на лудост проблесна в очите ни. Кимнахме в съгласие и поехме назад, като гледахме морето от огън възможно най-дълго, докато разумът не ни повели да си гледаме в краката и да следваме подскачащия фенер на нашия водач.
Признавам, че аз оставих на скалата фенера си още щом зърнах морето от огън, и не го взех отново – не се сетих дори за него, – когато се отдалечихме от този ужасен океан. Червеникавата светлина ми се струваше така ярка, сетивата ми бяха така изпълнени със страховитото великолепие, че съвсем забравих за фенера. Не мислех за нищо освен за гледките и миризмите, които ме бяха запленили като нищо друго през моите трийсет и една години живот. Все още вървях между двамата мъже и забелязах, че господин Клемънс носи фенера си, а фенерът на преподобния подскача пред мен както винаги. Закрачих по черната лава, твърде изморена и смаяна, за да мисля за каквото и да било. Затова се стреснах, когато преподобният Хеймарк извика с тревога:
— Спрете!
С господин Клемънс замръзнахме, вероятно на десетина крачки един от друг.
— Какво има? – попита журналистът с леко напрегнат глас.
— Отклонихме се от пътеката – отвърна свещеникът. Чух как потрепва гласът му и краката ми се разтрепериха в отговор.
И двамата веднага вдигнаха фенерите си, без да помръдват от местата си, но чернотата около нас се накъсваше единствено от сиянието на лавата през тесните процепи.
— Тук повърхността е по-висока – каза преподобният. – Ние сме далече над дебелото ядро. Лавата тук е само тънка кора. Забелязах разликата по хрущенето под краката ми. Признавам, че не внимавах.
С господин Клемънс мълчахме. Накрая журналистът каза тихо:
— Ако се върнем по стъпките си…
Фенерът на преподобния се разлюля в отчаяна дъга и озари за миг ужасеното му лице.
— Ще е много трудно, сър. Ние правехме широки крачки, прескачахме от хълмче на хълмче. Една погрешна стъпка тук и ще се продъним на триста метра в лавата под нас.
— Мисля, че на мен и двеста са ми достатъчни – повтори господин Клемънс глупавата си шега отпреди няколко часа.
Имах чувството, че не мога да дишам, така ужасена бях от мисълта да се изгубя по тази опасна черна кора.
— Да изчакаме утрото – казах аз, но до зората оставаха часове и още докато го изричах, знаех, че не можем да стоим тук цяла нощ.
— Вероятно можем да се върнем внимателно назад, докато намерим пътеката – каза преподобният Хеймарк и направи само една крачка, преди да пропадне през кората.
Писъкът ми сигурно е бил доста жалък сред рева на лавата и съскането на парата, изригваща навсякъде в мрака около нас.
≈ 11 ≈
Да пребъде блясъкът на лавата,
сияние от огнените езера.
Блещукането на звездите,
сребристото лъчене на зора над планините,
където слива се с Хаваие на Капиолани с лавата.
Алфред лорд Тенисън
„Капиолани“ 1892 г.
Шефът на охраната Матю „Мат“ Дилън не беше в лошо настроение, когато мина през вратите с надпис „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ и продължи по рампата към катакомбите под „Мауна Пеле“. Дилън беше работил известно време за ФБР, а после седем години в ЦРУ преди да мине към частния сектор. Специалността му беше в антитерористични тактики и най-вече терористични нападения над големи съоръжения. За да стане специалист в защитата на подобни съоръжения, Дилън първо трябваше да се специализира в тероризирането им. Услугите му дори бяха предложени на военните, когато идиотите около президента Картър планираха освобождаването на заложниците в американското посолство в Иран. Дилън беше доволен, че армията не се възползва от предложението на ФБР и не го забърка в този грандиозен провал.