Дилън беше частен консултант от пет години, когато Пит Бригс, който бе изкарал курс по охрана на бизнесмени при него, се обади с предложение да работи за Байрон Тръмбо. Дилън не се интересуваше от подобна работа – статичната охранителна дейност ужасно го отегчаваше, но Бригс настоя. Откараха го с частен самолет от Сан Диего до Ню Йорк, където Тръмбо лично говори с него и работата му се стори интересна – по-скоро щеше да урежда проблеми из огромната пръсната империя от фирми, казина и хотели на Тръмбо, а нямаше да е просто директор на охраната – и парите бяха два пъти повече от това, което изкарваше като консултант, дори в тези плодотворни времена на отвличания и стрелба по бизнесмени. Дилън се съгласи.
Година-две беше забавно, летеше из света, за да проверява заплахи за изнудване и пробиви в сигурността, да разкрива крадци в казината и счетоводните къщи на Тръмбо, дори да притиска някои от по-неприятните врагове на господин Ти, ако се наложи. Дилън никога не се бе притеснявал да работи в сивата зона или дори да мине към черната, на незаконните занимания, ако се наложи. Тръмбо като че ли бе усетил това и го използваше съответно.
После, преди шест месеца, започнаха изчезванията в курорта на Тръмбо „Мауна Пеле“ и Дилън веднага отлетя на запад. Възнамеряваше да пристигне неофициално, за да си създаде впечатление за мястото. Първо се приличаше на слънце, седеше по цели вечери в Корабокрушенския бар, общо взето, се преструваше на турист идиот, докато душеше из курорта и се опитваше да разбере какво става. Но не разбра кой знае какво. Стивън Ридъл Картър управляваше със здрава ръка. Шефът на охраната на „Мауна Пеле“ тогава, хавайско бивше ченге на име Чарли Кейн, беше мързелив, но не и напълно некомпетентен. Местните ченгета бяха огледали случая от всички очевидни ъгли – недоволни бивши служители, местни откачалки, някой, който иска да отмъсти лично на Тръмбо – но нищо не излезе. След седмица безплодна работа под прикритие Дилън се представи на Картър, Кейн и местните власти и започна да работи с тях. Пак нищо.
Провалът го вбесяваше. След като Тръмбо уволни Чарли Кейн и поиска той да заеме мястото му като началник на охраната на курорта, „докато уредим нещата“, Дилън прие, защото си мислеше, че ще отнеме най-много няколко седмици. Не беше в негов стил да оставя неразкрити загадки.
Сега, повече от шест месеца по-късно, на Матю Дилън му беше писнало от Хавай, от „Мауна Пеле“ от слънцето, чистия въздух и шума на прибоя. Искаше да се върне в нюйоркската зима с нейните мръсни улици и намусени таксиметрови шофьори. Искаше да решава проблеми в някое от казината на Тръмбо в Лас Вегас или Атлантик, да работи по цяла нощ в свят, в който на никого не му пукаше ден ли е, нощ ли е.
А сега това. Части от тела се появяваха из голф игрището. Тримата изчезнали търговци от Ню Джърси. Изчезнал астроном и големи пръски кръв. Матю Дилън се ухили и забърза по сервизния тунел, като потупваше кобура на хълбока си. Това вече беше друго нещо.
Офисът на астронома беше отключен. Дилън извади деветмилиметровия глок от кобура и бутна леко вратата.
Пит Бригс стоеше в средата на стаята с петкилограмов чук и се почесваше по едрата брадичка. Дилън прибра пистолета в кобура.
— Наистина ли ще събаряш тази стена?
Бригс не обърна глава. Дилън знаеше, че макар здравенякът да изглежда леко малоумен, всъщност му сече пипето. Добър личен охранител. Дилън познаваше доста по-неподходящи да ти пазят гърба охранители от него.
— Да – отговори Бригс.
— Местните ченгета ще се вбесят.
— Да – каза пак Бригс, явно не се интересуваше от реакцията на местните ченгета. Той премести чука от лявото на дясното си рамо и погледна Дилън. – Чаках те.
Дилън изви рошавата си вежда.
Бригс кимна към фенерчето.
— Ще е по-добре единият да държи фенерчето, докато другият разбива.
Дилън взе фенерчето.
— Добре.
Бригс взе пластмасовите очила от бюрото, сложи си ги, избута бюрото настрани с огромната си ръка, опря преценяващо чука до най-широката част на пукнатината и каза:
— По-добре стой назад.
Нямаше много място назад, но Дилън се изтегли чак до стената и вдигна фенерчето.
— Извади и пищова – каза Бригс.
Дилън го погледна.
— Защо? Да не мислиш, че онова, което е нападнало Уилс, ще изскочи от стената да те изяде?
Бригс не се усмихна.
— Дръж фенерчето и глокът прицелени в дупката, докато я разширявам – каза той.
Дилън не обичаше да изпълнява заповеди, но сви рамене и извади деветмилиметровия от кобура. Лампите на тавана бяха достатъчно силни, за да осветяват малката стая, но той насочи фенерчето към дупката, като го държеше с лявата си ръка, точно над пистолета, който стискаше с дясната, както го бяха обучили. И двете се движеха заедно.